Ан Ейвъри - Снежната кралица

Фредерик Дейвидсън се опитваше — доста безуспешно — да задържи зяпачите далеч от дългия дървен тезгях, който разделяше чакалнята от тясното му работно място. От време на време той поглеждаше нервно през рамо към отворената врата зад бюрото си. Според металната табела, закована на стената, вратата водеше към кабинета ма Лайънел Харисън, началник-гара.

Внезапно Хети се поколеба между решението си да помогне с каквото може и неудобството, че се поставяше на същото равнище с хората около себе си, като се пъхаше там, където не беше поканена. Тя огледа тези, които се бяха струпали край тезгяха като лешояди на гроб, и гледката я накара да потръпне.

Не, не бяха лешояди. Повечето от тези хора знаеха какво са болката, страданието и загубата. Но тази болка, тази загуба не ги докосваше. Те можеха да почувстват докосването на дрехите на Смъртта, докато тя преминаваше покрай тях, без да се страхуват, че ще бъдат пометени в страданието, което тя носеше със себе си.

Не че смъртта щеше да спре тук днес. Не и ако Майкъл можеше да я спре.

Тя беше изненадана от един задъхан глас до себе си.

— Дойдох колкото бързо можах — каза госпожа Фиск и притисна ръка към сърцето си. — Оставих коня и двуколката. Къде е доктор Райан?

— Мисля, че е там вътре — каза Хети и посочи към отворената врата.

— Кабинетът на Лайънел Харисън. — Госпожа Фиск сви устни. — Това няма да му хареса.

Натискът на тълпата принуди Хети да се проправи с блъскане път до господин Дейвидсън.

— Доктор Райан има нужда от мен — каза тя. Без да му даде възможност да я спре, тя отвори дървената врата в тезгяха и мина през кабинета му, за да влезе в кабинета на началник-гарата. Зад себе си тя чу протестите на госпожа Фиск, тъй като господин Дейвидсън й беше препречил пътя. Хети обаче не смяташе да си губи времето, като се меси в разправията им.

Един едър мъж с огромен гръден кош погледна към Хети, когато тя влезе в стаята. Той се бе облегнал на бюрото със скръстени ръце, обърнал гръб към всички останали в стаята. Никой друг не й обърна и най-малко внимание.

Хети се приближи толкова, че да го заговори тихо, без да бъде чута от другите.

— Господин Харисън?

Той кимна.

— Аз съм Хети Малоун, годеницата на доктор Райан. Дойдох тук, за да му помогна.

Той повдигна редките си вежди, а големият му гръден кош се изду, когато си пое облекчено въздух. Докато Хети се оглеждаше, господин Харисън се възползва от възможността и се измъкна от кабинета си.

Хети не се опита да го спре. Вниманието й беше насочено към другия край на стаята, където един мъж лежеше полузатрупан от тежко одеяло. До него седеше някаква жена, която отчаяно се беше вкопчила в одеялото и наблюдаваше болния, сякаш го поглъщаше с поглед. Хети не трябваше да е учила за лекар, за да разбере, че мъжът умираше от туберкулоза.

Тя забеляза мрачното признание за безпомощността на Майкъл в напрежението, което бе обхванало тялото му. Бе свалила сакото си, жилетката му бе разкопчана и той стоеше полуобърнат с гръб към вратата, застанал до една маса до пейката. Лекарската му чанта зееше отворена на масата и сега той смесваше някаква течност в една изцапана с отпечатъци от пръсти чаша, вероятно единственото нещо, което в кабинета бяха успели да му намерят за толкова кратко време.

Очевидно доволен от сместа, която беше забъркал, Майкъл се обърна към импровизираното легло с чашата в ръка. За свой ужас Хети забеляза, че колосаните маншети, ръкавите и предната част на ризата му бяха опръскани с кръв; петната бяха същите като върху възглавниците.

Той я погледна, сякаш й казваше: „Ще говорим за това по-късно“, след което се наведе, повдигна главата на болния и допря чашата до устните му.

— Изпийте това. То ще успокои болката и ще спре кашлицата.

Мъжът отвори очи, но, изглежда, не виждаше нито Майкъл, нито жена си. Той се втренчи във въртящите се из въздуха прашинки и слънчевата светлина, която ги правеше ясно забележими. При първото докосване на течността до гърлото му, той бе обзет от разтърсващ пристъп на кашлица.

Хети се озова до Майкъл само за миг. Тя взе чашата от ръцете му, докато той държеше мъжа в положение, в което той можеше да повърне в легена, поставен на пода до пейката.

Неспособна да понесе тази гледка, Хети обърна глава и видя двете деца, притиснати едно към друго, да гледат как баща им се опитва безуспешно да се пребори със смъртта. Момчето беше по-голямо, но едва ли беше на повече от пет години; то беше прегърнало сестра си, сякаш искаше да я защити. По пълните бузки на момиченцето се виждаха засъхнали сълзи.