Ан Ейвъри: Дъщерята на разбойника

— Какво… по дяволите! Кучка нахална! Виж какво направи!

Посетителите на кръчмата като един източиха шии да видят. Джон изхълца, борейки се с желанието да се разсмее.

Мис Лизи бе успяла да излее цяла чаша бира в скута на мъжа, без дори да размърда особено силно масата или да излее, макар и капчица от добре напълнената халба на Джон. Панталоните на лейтенанта, толкова елегантни допреди малко, сега бяха потъмнели и измокрени с бира, все едно беше напикан двегодишен малчуган.

Ламбер изгледа Лизи със стиснати юмруци, блъскайки се в стола, който внезапно се изпречи на пътя му. С един замах той освободи крака си и изрита досадната мебел в огъня.

Лизи не помръдваше от място, но Джон полека се изправи. След като хвърли тревожен поглед към началника си, сержантът извади стола от огъня и се отдръпна назад извън полесражението. Редникът се намръщи ужасено и го последва. Кой знае колко щяха да стоят така. Джон се надяваше да е достатъчно дълго.

Лейтенантът пристъпи напред, явно решен да поиска удовлетворение заради обидата.

— Разочароваш ме, любов моя — каза Джон, отмествайки Лизи от пътя на лейтенанта, в резултат на което тя се озова в неговите ръце. — Ти обеща да запазиш всичките си целувки само за мене.

— Какво… — извърна се Лизи в опит да се защити от новата атака.

Със стратегическа смяна на хватката Джон успя да заклещи ръцете й и да я привлече плътно до себе си, за да застане между нея и Ламбер… и да може да погледне това красиво лице. Дори такава, с порозовели от ярост бузи и с очи, в които блестяха диви пламъци, Лизи представляваше едно опасно изкушение.

Джон си пое дълбоко дъх. Не просто изкушаваща — Лизи Тинсдейл бе направо неустоима.

Ламбер и цялата кръчма около него отстъпиха в периферията на съзнанието му. Той наведе глава. Щеше да бъде глупаво да я целуне. Едно беше да я издърпа от пътя на Ламбер, а съвсем друго да претендира за това, което Ламбер се бе опитал да открадне само преди миг.

Не бива да я целува. Не бива да я целува.

Целуни я, глупако.

Джон трепна. Би се заклел, че някой прошепна тези думи в ухото му.

Наблизо нямаше никой, който би се опитал да го направи.

Широко отворени сини очи, втренчени в неговите. Устните на Лизи се разтвориха. Тялото й се отпусна в ръцете му, докато той я притискаше още по-силно към себе си. Можеше да долови бързото вдигане и спускане на гърдите й, притиснати до неговите.

Тези красиви разкошни гърди, които толкова го изкушаваха.

Красиви гърди…

Целуни я!

И тъй като не бе в състояние да се въздържи, Джон затвори очи, сведе глава и я целуна там пред всички — пред Бога, разярения лейтенант и ококорения, захилен Томас Гейнс.

Ръцете му бяха силни, устните твърди и настойчиви и Лизи, която в някакъв глупав порив бе вдигнала ръка да го удари, усети как заравя пръсти в косата му. Кръчмата, зяпналите посетители, дори разяреното лице на лейтенанта — всичко се изпари от съзнанието й.

Ето какво било да те целунат истински. Гореща вълна, объркване и под всичко това един смущаващ копнеж, който заплашваше да прати всякакви останки от здравия й разум право в комина над огнището.

Лизи изстена, протестирайки, и се заизвива в ръцете му, като се мъчеше да го отблъсне. Той отстъпи по-лесно, отколкото бе очаквала; когато се отдръпна, тя се олюля край него, останала без опора, замаяна и изчервена от гняв и срам.

Старият Томас хлъцна. Някой в залата зад нея се изсмя на глас. Вместо да я пусне, нахалникът я държеше здраво, но вече насочи вниманието си към Ламбер.

— Съжалявам, лейтенанте. За бирата, искам да кажа. — Той пусна хитра съучастническа усмивка, сякаш на света нямаше нищо по-обикновено от това, човек да залее с чаша бира гащите на някой офицер на негово величество. — Няма да се извинявам за целувката. — И се усмихна още по-широко. — Сигурен съм, че разбирате.

За миг Лизи помисли, че Ламбер ще скочи през масата и ще сграбчи мъжа право за гърлото. Вместо това обаче той грабна наметалото и го метна на раменете си. Хората му стояха отстрани като вързани кучета, онемели от възмущение, че един прост колонист е надвил началника им, и с явната надежда, че ще им бъде позволено да му дадат някой и друг урок по добро държание.

Ламбер сякаш бе забравил за тях. Гневният му поглед бе втренчен в противника, лицето му бе застинало, сковано от ярост.

— Ако бях на ваше място — изсъска той, — щях да намеря уместен повод да си тръгна оттук още преди да се е съмнало.