Ан Ейвъри: Дъщерята на разбойника

— Ъхъ. Е не точно сама.

Гейнс гаврътна още една солидна глътка — мозъкът му като че ли имаше нужда постоянно да се зарежда, за да работи — и се наведе напред поверително.

— Лизи сега е господарката, обаче има две слугини и хора в конюшнята, и готвачка да работят вместо нея. Самюел Мартин се разправя повечето време с кръчмата. Ама братовчед му се разболя преди два дена и сестра му го завлече да ходят да се прощават с него. Дъртата квачка не може да остави и братовчед да хвърли топа, ако не се увери, че ще си получи дела от наследството.

Той се заля в смях.

— Като му дойде ред и на стария Мартин, сигурно ще седне край леглото да брои петачетата, да е съвсем сигурна, че не е взел някое със себе си.

— Неприятно ще бъде, и дума да няма.

— Брр — съгласи се Гейнс и за пореден път смаза гласните си струни.

Стопанката избра точно този момент, за да мине край тях. Спря очи върху Джон, после метна подозрителен поглед към стария Томас, но отмина.

— Мис Лизи май се справя чудесно и без помощта на стария Самюел Мартин — отбеляза Джон, възхищавайки се на непринуденото изящество, с което тя носеше шест пълни догоре халби.

Отнесе ги, без да разлее и капка, дори когато се наложи да отстранява похотливата ръка на един едър намръщен фермер, който смяташе, че на цената на една бира ще може да получи още някои услуги.

— Да — изрече Гейнс, като я гледаше с оценяващ поглед.

Джон я изчака да разнесе халбите и да се върне по същия път покрай неговата маса, преди да прибави:

— Чудя се, че още не се е омъжила.

— Тя ли! — Гейнс се извъртя и надзърна над ръба на облегалото, сякаш за да се увери, че Лизи е достатъчно далече и няма да го чуе, а после приседна на ръба на стола отдясно на Джон. — Тя само да беше поискала, щеше да я вземе не само един, ами мнозина — прошепна той, наведен съзаклятнически напред и обгърнал с ръка халбата си. — Обаче никого не хареса. Даже един благороден господин се увърташе наоколо й, ама и усмивчица не му даде. Съвсем се отчаял и се побъркал, така разправят.

Джон небрежно се облегна назад на стола си. Вонята на обор, която човек не можеше да обърка с никоя друга, бе просмукала износените дрехи на стареца, много рядко виждали вода и сапун. От устата му лъхаше на бира, евтин тютюн и прогнили зъби, а натрапчивата влага от дъжда, към която се прибавяше топлината от огнището, само още повече подсилваше мъчителната за обонянието смесица от миризми.

— Побъркал се, я виж ти! — подхвърли Джон.

— Да. Да ухажваш мис Лизи, си е направо опасно нещо. — Той премлясна със задоволство и отпи още една глътка. — Така си е, искам да кажа, ако всичко, дето го приказват, е истина, пък аз не мога да кажа каква е работата или каква не е.

— Имаш право. — Джон даде отдих на носа си, заравяйки го в чашата с бира. — Какво приказват?

Гейнс пак се огледа и се примъкна още по-близо. Джон започна да диша през устата.

— Призраци — изрече старецът. Очите му се разшириха и челюстта му се издаде напред, от което набръчканият му врат заприлича на шията на оскубана кокошка. — Призраци и убийство, и отмъщение без край.

— Призраци, а, Томас?

Мис Лизи се бе приближила така тихо до него, че Джон не бе успял да чуе идването й.

Тя скастри Томас, но думите й бяха предназначени за Джон.

— Искам да ви предупредя, господине. Може да нямате нищо против да платите бирата на Томас, но недейте да слушате небивалиците му. Измислици от край до край, но колкото по-кръвожадни са неговите призраци, толкова повече ожаднява той самият. Добре ще направите, ако си намерите друг, с когото да говорите.

— Добре, де, Лизи — изрече гузно старият Томас.

— Знаеш какво мисля за тия глупости.

Дори изкуфяла коза би се досетила. Гневът, излъчван от нея, беше почти физически доловим и много по-голям от размера на предизвикалата го простъпка.

И да бе имала намерение да каже още нещо прекъсна я внезапното изтрещяване на входната врата, която яростният вятър блъсна о стената. В кръчмата нахлуха талази дъжд и с тях трима войници на самия крал Джордж.

Подобно на сърна при звука на ловджийски рогове, Лизи се напрегна и вдигна глава, сякаш приготвяйки се за скок. Странно същество, помисли си Джон. Горда, почти високомерна и явно съвсем спокойна в присъствието на кралските служители, още повече, когато мнозина от клиентите й изведнъж бяха намерили за много интересно да се взрат в масите пред себе си. Тя пристъпи напред.

— Вие сте добре дошли, господа — каза Лизи с остър тон. — Но не и дъждът и вятърът. Ако искате да влезете, влезте спокойно и затворете вратата зад себе си. Ако нямате желание да пиете бира, ще ви бъда благодарна да си отидете и с удоволствие ще затворя вратата след вас.