Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

— Остър език, както винаги, а, госпожа Тинсдейл? — каза мъжът най-отпред, офицер, ако се съди по шапката и елегантните гънки на наметалото му.

Неговите спътници се ухилиха. Единият, дребен редник със сбръчкано лице, ритна вратата, за да я затвори, а другият надменно сложи ръка на дръжката на пистолета, стърчащ от колана му, сякаш отправяше безмълвно предупреждение.

— Остър език ли, лейтенанте? Ласкаете ме. Ако вие и вашите хора искате да седнете — тя кимна към масата до тази на Джон, единствената все още незаета, — ей сега ще ви донеса бира, веднага щом обслужа тези, които са дошли преди вас.

При тези думи тя грабна халбите на Джон и Томас, без дори да ги попита, и се отдалечи.

Лейтенантът я проследи с присвити очи, после кимна на драгуните да седнат на посочената им маса. Двамата мъже се подчиниха надменно и почти предизвикателно. Лейтенантът свали наметалото си и го метна на облегалката на стола си, а после се наведе напред към огъня. Всички в кръчмата се втренчиха в него, докато протягаше ръце към пламъците. Когато се обърна с гръб към огъня, наблюдателите побързаха да насочат вниманието си към халбите с бира.

Когато се върна с пълните чаши, Лизи съзнателно пренебрегна подигравателния оценяващ поглед на лейтенанта.

— Ето за вас — каза тя, слагайки едната чаша пред Джон. — А ти — прибави, поставяйки втората пред Томас — си дръж езика зад зъбите, иначе ще получиш още бира, когато си видиш ушите.

— Хубаво, де, Лизи — протестира слабо Томас, но хвърли подозрителен поглед към двамата драгуни и едва тогава пъхна нос в халбата си.

Присъствието на войниците развали приятната атмосфера, която топлината, добрата бира и приятелските разговори бяха създали в кръчмата. Двамата заядливи фермери се изправиха едновременно, навлякоха палтата и нахлупиха шапките си и придружени от заядливите си жени, напуснаха хана и потънаха в нощта. Скоро след тях излезе и един фермер, плътно последван от старата вещица.

Томас Гейнс не бързаше толкова. Вместо да се оттегли, той се върна с току-що напълнената си халба при пейката и топлината на огнището с явната надежда да изживее още някое от вълненията, които му бе приготвила вечерта.

— Ваша милост — каза той, покланяйки се, докато минаваше покрай лейтенанта.

Офицерът замръзна и отдръпна глава, колкото можеше по-назад, без да рискува да падне в огъня. Ноздрите му потрепнаха.

Джон присви ъгълчето на устата си.

Лейтенантът бе толкова остроок, колкото и изглеждаше. Той обърна ледения си поглед към Джон.

— Нещо забавно ли намирате?

— Споделени чувства, лейтенанте, нищо повече. — Джон побутна с ботуш стола, който старият Томас бе освободил. — Заповядайте.

Очите на лейтенанта се присвиха, докато претегляше поканата. След като огледа още веднъж кръчмата, той извъртя стола си така, че да вижда ясно посетителите, отметна надменно полите на куртката си и седна.

— Колонист. — Това не беше въпрос.

— От колониите съм.

— Какво ви е довело тук, далеч от дома?

Рязко зададеният настойчив въпрос накара Джон да повдигне вежда, но отговори достатъчно меко:

— Баща ми е от тази част на Англия. Все говореше за нея. — Това бе вярно, макар че спомените на баща му бяха обагрени от нещо друго, съвсем различно от носталгията.

Лейтенантът изхъмка, явно приемайки на доверие думите му.

— Доста път сте минали заради спомените на баща си.

— Така е. — Но недостатъчно за целта, която го бе довела тук. — Макар че навярно много неща са се променили, откакто баща ми е излязъл оттук. Предполагам, че сте запознат.

— Аз? — Лейтенантът се изсмя и смехът му прозвуча рязко всред глъчката от разговорите на останалите посетители. — Слава Богу, не съм тукашен!

— Не сте ли? — Гневът на мъжа говореше по-ясно от думите му. Не че имаше значение. — Значи ли това, че не сте избирали сам къде да служите?

Лейтенантът се напрегна, сякаш осъзнавайки докъде може да го докара гневът му.

— Не, не съм избирал.

Джон кимна с разбиране, отпи солидна глътка бира и се разположи по-удобно на стола си. Тъй като бе отседнал в хана, нямаше причина да излиза навън в бурята. Огънят грееше, бирата беше добра и ако имаше късмет, разговорът щеше да бъде… полезен.

— Разкажете ми за това място — помоли той. — Винаги ли е толкова студено и влажно?

Лейтенантът бе взел стола, освободен от стария Томас. Ако се съди по твърдите гневни черти, врязани около красивите му устни, според него компанията не беше особено интересна.