Ан Ейвъри: Дъщерята на разбойника

Никой обаче не бе успял досега да я разтревожи така, както този мъж с неговата ленива усмивка и морскозелени очи, наполовина скрити зад такива гъсти мигли, че някоя жена дори би се разплакала от завист. Когато се доближеше до него, сърцето й започваше да бие учестено и кръвта заблъскваше във вените й. Когато се отдалечеше, заета с други задачи, тя усещаше погледа му върху себе си и тялото си и пламваше в горещи приливи, толкова обезпокоителни, колкото и неочаквани. Ако не бе толкова сигурна, че е напълно здрава, както винаги, щеше да си помисли, че се разболява и трябва да й се пусне кръв.

Работата не бе само в тревогата, която мъжът пораждаше в нея. Самият той търсеше нещо, вслушваше се във всичко казано, макар външно да не го показваше.

Защо човек като него, явно не от простолюдието, така се интересува от посетителите на хана „Крал Джордж“? Какво толкова търси странник като него в различните разговори за реколтата, политиката, времето, старите скандали и цената на добитъка?

Но той търсеше нещо и Лизи би се обзаложила срещу най-хубавия си дантелен нагръдник, че не се интересува нито от жътвата, нито от времето, нито от цената на добитъка.

Когато се зае с третата си халба бира, Джон вече бе премислил и колебливо бе отхвърлил поне дузина различни начини да съблазни девойката, обслужваща масите. Смущаваше се от мисълта, че тя навярно вече стотици пъти е чувала всичко, което би могъл да й каже, и неговите комплименти няма да я трогнат повече, отколкото куче би се трогнало от излиянията на някоя бълха.

Внезапно пламналата му страст скоро бе изместена от все по-нарастващото недоумение пред факта, че тя изобщо се намира тук. Независимо от слугинското си занимание девойката се държеше с увереност, на която много благородни дами биха завидели. В говора й нямаше и следа от грубия акцент на селяните, които изпълваха по-голямата част от кръчмата, но тя посрещаше посетителите си спокойно и приветливо като стари познати, а те на свой ред се отнасяха към нея с естествената непринуденост, която се поражда единствено от дългото познанство.

Джон се намръщи без видима причина, подразни го това, че такъв един съвсем обикновен проблем не му излиза от главата и настоява за отговор. Не че имаше особено много други неща, с които да се развлича, но просто би предпочел да си легне с девойката, а после да я забрави. Мъжът не бива да се обвързва прекалено много с удоволствията си, особено с тези от тях, свързани с жените. Те имат досадния навик да не позволяват толкова лесно да се отървеш от тях.

Както се случва обикновено, желанието му за развлечение беше наистина удовлетворено, но далеч не в такава привлекателна форма, каквато представляваше чернокосата девойка.

Томас Гейнс се надигна от пейката, на която дотогава бе седял, и полека си проби път през помещението, за да стигне до огнището, стискайки здраво халбата със съсухрената си ръка. Кимна на Джон с любопитно огънче в бледите възпалени очи, после бавно намести старите си кокали на пейката възможно най-близо до огъня.

— Брр — изпръхтя той крайно доволен и надигна чашата си за наздравица.

— За твое здраве — отвърна Джон, вдигайки полупразната си халба.

— На тия години не е останало много от него — показа кривите си зъби Гейнс и се скри зад чашата си.

Джон го гледаше как преглъща, изопнал съсухрените жили на шията си.

Накрая старецът свали канчето, въздъхна със задоволство — след като най-напред отпи солидна дълга глътка, — и отри уста с ръкава.

— Тая Лизи си е заядлива и избухлива кавгаджийка, обаче хубава бира прави.

Джон кимна утвърдително.

— И печената й кокошка си я бива, поне тази, дето аз ядох сега.

Гейнс поклати глава.

— Ъхъ. Това е работа на Берта. Берта е най-дебелата свиня, дето съм виждал да диша, обаче добрата готвачка трябва да е такава. Лизи сега е стопанката тука. И кръчмарка също. Научи се от дядо си, преди старецът да пукне.

Той сбърчи лице и се загледа в ъгъла, дълбоко замислен, почесвайки посивялата си брада, за да помогне на мисълта да потече.

— Май беше миналата година по Архангелов ден, такова нещо. Или пък преди две години беше, а?

— Мис Лизи сама ли върти кръчмата?

Джон не се и мъчеше да прикрие учудването си. Ханът беше доста голям и ако се съди по това, което бе видял, добре управляван. Не беше заведение, което да се държи от сама жена — поне не от млада и хубава жена, която сигурно не би се затруднила да си намери съпруг и да подели работата с него.