Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

— Лейтенант Ламбер — каза Лизи, като сложи безучастно препълнената халба пред мъжа, макар че би предпочела да му я плисне в лицето. Заобиколи масата и остави разпенените халби и пред другите двама драгуни. — Сержант. Редник.

Зави зад стола на лейтенанта и щеше да се отдалечи, без да каже нещо повече, но докато минаваше зад него, той сграбчи ръката й.

— Все по-добре започвате да се оправяте в чиновете, госпожо Тинсдейл — каза той. — Нали ще обърнете малко внимание на хората ми?

Редникът се изхили, но сержантът смръщи предупредително вежди и той млъкна. Странникът изведнъж се умълча. Подчертано внимателно остави халбата си на масата, но не направи нищо, за да се намеси.

Лизи не им обръщаше внимание. Ако имаше избор, щеше да избегне спречкването с лейтенанта, но той и бе отнел тази възможност в мига, когато сграбчи ръката й. Тя я освободи от хватката му, но не помръдна и на инч от мястото, където бе застанала.

— Не бих могла да не ги забележа, лейтенанте — каза тя. Горната й устна потрепваше от гняв, но въпреки това успяваше да сдържа гласа си. — Няма как да не ви забележат вас и вашите войници, като си пъхате гагата там, където нямате работа.

Лейтенантът се изсмя. В смеха му нямаше нищо приятно.

— Дочувам, че някои от моите хора доста усилено са си пъхали гагата тъдява. Донасят ми, че коремът на вашата слугиня вече почва да се надува.

Смехът и изпращяването на огъня прозвучаха рязко сред внезапно настъпилата тишина. Лизи имаше неясното чувство, че салонът около нея плува в яростна червена мараня. Тя подпря юмрук на масата и се наведе, за да погледне тъмното му лице.

— Така ли щяхте да се смеете, ако ставаше дума за сестра ви, лейтенанте? Или жена ви?

— Сестра ми не работи като кръчмарска прислужница, господарке. И нямам жена. — Усмивката му доби жесток оттенък. — Добре ще направите да изпъдите тая кучка, да я пратите обратно при семейството й.

— Семейството й я е изгонило. Тя няма къде да отиде, освен при мъжа, който е отговорен за положението й, обаче сега няма такъв.

— Че защо да има? Ако умът й стига само да си вдигне краката за няколко медни петачета, защо трябва някого да го е грижа какво ще стане с нея?

— Тя не е получила нито пени от мъжа, лейтенанте. Само й е напълнил ушите с хубави думи.

— А сега пък коремът й е напълнен с нещо друго. — Той сви рамене. — Това си е нейна работа, не е моя. Не нося отговорност за глупаците.

Лизи се изправи внезапно, повече не можеше да понася близостта му.

— Не и когато си свалят гащите!

Този път сержантът не направи усилие да обуздае смеха на подчинения си. Странникът седеше все така небрежно на стола, но дори в гнева си Лизи усети проблясването на морскозелените му очи и внезапното стягане на челюстта му.

Лейтенантът като че ли не забелязваше никого, освен нея. Той вдигна халбата си в безсрамна наздравица и отпи огромна глътка.

— Ах. Добре. Колкото и слаб да е надзорът ви над вашите прислужнички, госпожо Тинсдейл, трябва да се каже, че поне бирата ви е силна.

— Господ да ги убие тия червени куртки! — изсъска Оливър. — Ще ги намуша копелетата…

— Оливър! Да не си посмял! Само ще навредиш още повече на Лизи!

— Но, Бес, не виждаш ли…

— Виждам, че Лизи може сама да се грижи за себе си. А си направил нещо сега, а Лизи е излязла виновната.

— Но…

— Почакай, Оливър. Моля те.

Оливър се поколеба, не беше способен да откаже каквото и да било на своята Бес. Невинаги.

— Добре, ще почакам. Обаче само да посмее пак да й пусне ръка…

Без да бърза, Джон свали крака си от стола насреща. Нямаше нищо подозрително, но все пак беше добре да си освободи пътя, ако стане нужда да действа бързо. В спречкването между лейтенанта и мис Лизи имаше нещо повече от обикновен спор относно бременността на слугинята. То прозираше под повърхността на думите им като светкавица, проблясваща иззад облаците.

Кръчмарката, прехапала устната си, пронизваше лейтенанта с яростен поглед, борейки се с изкушението да предизвика ожесточена размяна на ругатни и обиди. Той стоеше насреща й, разкривил хубавото си лице в подигравателна безсрамна усмивка, която Джон на драго сърце би изтрил със замах.

Лейтенантът се изправи бавно и грациозно. Лизи предизвикателно не мръдна от мястото си.

Това беше грешка. Той я хвана над лакътя и я притегли към себе си за една груба оскърбителна целувка.

Миг по-късно лейтенантът отскочи назад, събаряйки стола си, с ококорени от гняв очи.