Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

Имаше обаче доста много други неща, които занимаваха Джон повече от старите сплетни и клюки.

— Лейтенантът често ли идва тук?

— Ами да. Достатъчно често, за да изнерви тия, дето спокойно си пият бирата. Хвърлил е око на нашата Лизи, така ми се вижда. Няма да прокопса много от тая работа. Тя е…

— Тя е тук и не иска да чуе нито думичка повече от тебе, Томас Гейнс.

Тази жена притежаваше дарбата да се нахвърля върху мъжете, и още как! Този път беше бясна. Джон дискретно отмести стола си малко по-надалеч, вън от обсега й.

Тя подпря юмруци на кръста и се нахвърли върху злочестата си жертва.

— Ако си държиш езика зад зъбите, когато трябва, Томас Гейнс, няма да ти се случва да си навличаш толкова неприятности.

— Ама, Лизи…

— Нито дума повече!

Джон се намеси смело:

— Госпожо Тинсдейл…

— Вие също! — прибави тя, обръщайки се рязко към него. — И за в бъдеще ще съм ви благодарна, ако не се намесвате в неща, които не ви засягат.

Джон й отправи най-ослепителната си усмивка.

— Имате честната ми дума. Никак няма да се намесвам, независимо какво става. Макар че бих отбелязал, че вие разляхте бирата върху него.

— Не бях аз! Вие бяхте!

— Аз? — протестира смаяно Джон. — От ученик не съм правил такива номера.

Тя махна сърдито с ръка.

— Няма значение. След тази вечер лейтенантът сигурно не храни добри чувства към вас. Ако приемете съвета ми, по-добре е да си идете. Отивайте си там, накъдето сте се запътили, и повече не се връщайте.

— В такава нощ? Във вятъра и дъжда? Вие сте жестока жена, госпожо.

Погледът й стана суров.

— Аз съм здравомислеща жена, господине, а не жестока. Няма да е късно и утре след закуска.

— А ако не си отида?

— Това в края на краищата не е моя работа.

Тя го изгледа подозрително, като че ли се опитваше да разбере докъде може да стигне, ако продължи да го предизвиква. Накрая явно реши да се въздържи. Изсумтя презрително и устните й се изкривиха в гримаса, но каза само:

— Ако си плащате и не причинявате повече неприятности…

— Аз ли? Вие ме наранихте.

— … няма да настоявам да си тръгвате. — Тънките й черни вежди се навъсиха буреносно. — Но ако стане пак някоя беля…

Джон й отправи най-топлата си усмивка.

— Тогава ще съм тук, за да ви помогна за втори път. И за трети, ако стане нужда.

— Училищни номера, а? — сумтеше възмутено Оливър. — Ще му кажа аз на него едни номера!

— Оливър! Да не си посмял! Само опитай някой номер и цял месец ще спиш в обора, не се шегувам!

— Но, Бес! Аз само…

— Един месец, Оливър Хардуик! И нито ден по-малко!

Оливър се оттегли на любимото си място пред самия огън, като мърмореше възмутено и мяташе погледи към странника, който се бе опитал да целуне дъщеря му.

Госпожа Тинсдейл си държеше на думата. Не предложи на гостите си нито капчица бира повече и им остави съвсем малко време да си допият. Тя обикаляше из залата, събираше халбите, празни или пълни, и ги тропваше на подноса, глуха дори за най-сърцераздирателните молби.

Подканени по този начин, гостите й колебливо мятаха на рамо наметките си, нахлупваха шапките и изчезваха в нощта. Дори Томас Гейнс изпразни халбата си и се повлече навън в бурята. Накрая в залата остана само Джон.

— Имате забележителна дарба да опразвате кръчмата — подхвърли той, надигайки за наздравица почти празната си чаша.

Лизи не му обърна внимание, проверявайки дали капаците на прозорците са затворени и зарезени и дали вратата е добре залостена. Дори да съзнаваше, че погледът му я следи, не го показваше по никакъв начин. След като раздруса за последен път вратата — жената, изглежда, не вярваше на никого, дори на себе си, — тя взе свещта и се върна при огъня.

— Ще ви покажа стаята ви — каза тя безучастно, все едно той никога не се бе опитвал да я целуне. — Хълдспет вече ви е затоплила леглото.

Джон лениво се изправи на крака.

— Приятна мисъл, дори ако това е онази, дето чакала дете…

— Още преди час е отнесла там един мангал — сряза го Лизи.

— О — престори се на разочарован Джон. — Мангал.

Видя как мускулите около устата й се стегнаха, сякаш бе стиснала зъби, видя как гневна червенина изби през деликатната белота на кожата й. Господ знае защо му беше толкова приятно да дразни това красиво създание със строго лице. Може би защото тя му отвръщаше по подобаващ начин, което не можеше да се каже за повечето познати нему жени.

Джон пресуши халбата си и я остави на масата, после, без да каже и дума повече, покорно излезе от кръчмата след домакинята си, последва я по тъмните криволичещи коридори и нагоре по стръмното стълбище. Тя го бе предупредила да внимава къде стъпва и имаше защо. Широките дъски на пода бяха изрядно остъргани и намазани с восък, но тъй като бяха стари и разкривени, се бяха нагънали в различни посоки и ако човек не беше предупреден, лесно можеше да се спъне. Тъмното дърво наоколо му попиваше светлината на свещта, която тя носеше. Течението накара пламъка да се залюлее и почти да угасне, хвърляйки причудливи сенки по стените.