Берта също го забеляза.
— Нида — изсъска тя, извръщайки се рязко към подчинената си. — Изхвърли тая помия и върви да си лягаш. Търкаш едно и също нещо вече четвърт час.
— Мога да се закълна, че е мръсна — заоправдава се Нида. — Не помниш ли, че прегори оная кокошка?
— Аз? Аз да съм прегорила кокошка? — Тлъстото лице на Берта се обля в пурпур.
— Хайде, Нида — намеси се рязко Лизи, преди Берта да бе отприщила бента на красноречието си. — Можеш утре да изтъркаш тази тава с пясък вън на двора.
— Нали чу мис Лизи? — озъби се Берта. — Хайде!
Нида отри лицето си, подсмръкна силно, мушна без нужда пръсти в чорлавите кичури бледо пепелява коса, провиснала покрай лицето й, после вдигна тежкия чебър с помия и бавно излезе от кухнята.
— Жива мъка си е тая Нида — измърмори Берта, след като вратата, водеща към задния двор и градината, се затвори. — Лапнала е по един от ония с червените куртки и каквото и да й разправят за Хълдспет, Нида не ще и да чуе. Мисли си, че оня ще се ожени за нея. Ха! Ама че глупачка!
Берта впи взор във вратата, откъдето бе излязла миячката, сякаш гневът й можеше по някакъв начин да проникне там, където разумните думи не можеха.
— Казах ти, че грешиш, като я вземаш.
— Нямаше друга — изрече уморено Лизи.
Берта отвори уста да протестира, после се вгледа внимателно в изражението на Лизи и изведнъж я затвори, обърна се и се зае да приготвя недотам сложното ястие.
— Ето ти маслото — отсече готвачката, слагайки пред Лизи малка глинена съдинка. — Ето и хляба, и малко ябълки. Чаят обаче трябва още да поври. Има и още малко бира от вечерята ей там в каната — прибави тя, машинално напълвайки халбата, която стоеше пред Лизи. — Нещо друго ще искаш ли?
Лизи поклати глава.
— Не. Благодаря ти.
Старата жена се поколеба, но Лизи добави твърдо:
— Иди си легни, Берта. Ще се видим утре сутрин.
Берта кимна неуверено, измъкна от дълбините на шкафа увития в парцали пай с месо и като хвърли последен подозрителен поглед към Лизи, излезе с бавно клатушкане от кухнята.
Когато тя си излезе, старата кухня стана като че ли по-голяма и по-празна, но Лизи бе благодарна за настъпилата тишина. Управляването на такъв голям хан й създаваше много грижи, за нея бяха ценни всички мигове, които успяваше да открадне за себе си, без значение колко е уморена или разтревожена.
Облегна се на стола и се загледа в огъня, наслаждавайки се на топлината и на танцуващите оранжеви, червени и жълти пламъчета. Лизи отхапа от хляба, беше сух и по-скоро корав, затова взе халбата. Едва когато устните й докоснаха студения калаен ръб, тя си спомни, че това е чашата на онзи мъж, на Гидиън, а не нейната. Настръхна, но хлябът бе заседнал в гърлото й. Ако не пийнеше една глътка, щеше да се задави.
Бирата се плъзна в гърлото й, щедра, пенлива и успокояваща. Задавянето премина, но сега устните й пламтяха, а пръстите пареха, защото внезапно си бе дала сметка, че нейната ръка и уста се докосват до онези, до които се бяха докосвали и неговите. Лизи пусна долу халбата така рязко, че бирата се разплиска и направи малка локвичка на масата. Тя изкриви с презрение стиснатите си устни и хвърли яростен поглед към оскърбителната чаша.
Това беше глупаво. Още от десетия й рожден ден, когато дядо й бе сметнал, че е достатъчно голяма, за да чуе истината за родителите си, тя се бе научила бързо да се отърсва от всички глупави романтични мисли още преди да са пуснали корен. Беше хладнокръвна, разсъдителна жена и имаше отговорности. Нямаше да допусне някакъв зеленоок чужденец да промени това положение. Не можеше да си го позволи.
Лизи бутна халбата и затвори очи. Беше уморена, това е. От седмици насам не бе спала както трябва. Откакто Хълдспет със сълзи на очи й беше доверила в какво състояние е изпаднала.
Лизи, притеснена, осъзна, че завижда на пълничката приятна прислужница — не за предстоящите затруднения, а за детето, което накрая щеше да роди. Нещо по-лошо, Лизи й завиждаше за преживяването, за това, че е имала мъж, и то не някой от местните, които редовно пълнеха салона на кръчмата „Крал Джордж“.
За себе си Лизи искаше някого като Джон Гидиън, колкото и глупаво да й звучеше това. Някой изключителен мъж, с искри в погледа и дяволита усмивка, и с нежни, дълги, изискани ръце, които галеха бирената чаша така нежно, както биха галили гръдта на някоя жена. Някой, който щеше да я преметне на коня си и да я отнесе далеч от двора на хана, отвъд пустошта, в широкия и примамлив свят. В света, който познаваше само от прочетените книги, но който може би никога нямаше да има възможността да види.
Читать дальше