Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

Лизи въздъхна и усети, че се е втренчила в бирената чаша на Джон Гидиън. Бавно и замислено придърпа халбата. Да докосне неговата чаша, да допре устни там, където се бяха допирали неговите…

Тя вдигна халбата, усещайки тежестта й в ръцете си, проследи с върха на пръстите си простите й очертания. Металът, опрян в кожата й, бе приятно хладен. Почти успокояващ със своята простота. Тя отпи внимателно. Бирата се плъзна в гърлото й и се уталожи в празния й стомах, разливайки из него подвижното сияние на топлината и успокоението. Сравнен с нея, хладният въздух в кухнята като че ли стана още по-хладен, а огънят — още по-примамващ.

Лизи остави масата и простата си вечеря и седна на широката солидна пейка, която винаги стоеше от едната страна на огнището. Свивайки рамене, за да се предпази от студените сенки, които пълзяха зад гърба й, тя залюля халбата, която бе притиснала до гърдите си, и се загледа в припукващите главни. Вълните топлина от угасващия огън караха горящото дърво да се вие и танцува пред очите й, отвеждайки мислите й някъде далеч, в неизвестна посока.

— Ако не остави скоро тая проклета халба, ще я метна в огъня.

Оливър изгледа заканително дъщеря си. Ръцете го сърбяха да сграбчи калайдисаната съдина.

— Тя си мисли за оня хубав господин Гидиън — каза Бес, след като бе заела наблюдателния си пост в най-отдалечения край на огнището, откъдето можеше да наблюдава как се мени изражението на лицето на дъщеря й.

— Мисли за… Той е колонист, Бес! — възкликна възмутено Оливър. — Нали няма да позволиш на единствената ни дъщеря да си има работа с някой от тия! А тоя гаден червей я целуна, да му се не види!

— Да — потвърди Бес и се засмя. — Не беше ли романтично? Дори и да му беше нужно малко да го подтикнат!

— Лизи просто е уморена — отвърна Оливър малко по-меко. — Там е работата. Тя е достатъчно разумно момиче, за да се забърка с някое такова самонадеяно нищожество като него.

— Видя ли как прокарва пръста си по дръжката? — каза замечтана Бес, без да обръща внимание на възмущението на любимия си. — И аз понякога правех така, когато ти заминаваше. Представях си как ръката ти се обвива около чашата, спомнях си как поглеждаше, когато я вдигаше. Направих го за пръв път, когато ти се появи изневиделица в хана. Баща ми ми издърпа ушите, задето съм оставила яденето да изкипи, докато аз си представях какво ли ще е да те целуна. И тогава…

— Проклятие! — извика Оливър и скочи. — Няма да слушам такива глупости, Бес! Ти и аз бяхме друго нещо, но сега говорим за нашата дъщеря!

— Да — потвърди Бес и се усмихна още повече. — Толкова се радвам. Надявам се той да остане.

— А пък аз не се надявам — заяви Оливър, напускайки стаята с цялото разгневено величие на войник, който се хвърля в битка. — И ако питат мене, той изобщо няма да остане!

Ветрецът, породен от неговите движения, раздуха гаснещия огън, но така и не можа да откъсне дъщеря му от мислите й, нито пък да угаси замечтаната усмивка от лицето на любимата му.

— Тук имате призраци — обърна се намусено Джон към Лизи, докато тя подреждаше пред него препълнения поднос със закуската.

Девойката се поколеба не повече от секунда, преди да положи на масата чинийката с хляб.

— В канчето има чай. Ще донеса и бира, ако искате. Само…

Джон хвана китката й.

— Цяла нощ имаше стонове и пъшкания, и безбожен шум. — Не обърна внимание на чая, колкото и да му се искаше, или по-право, колкото и да му бе необходима горещата напитка, за да проясни главата си. — Аз съм човек, който държи да си отспива добре, но, кълна се, вашите призраци този път се държаха безобразно…

— Тук няма призраци, господин Гидиън — тросна се Лизи, макар съзнателно да отбягваше погледа му. — Казах ви го вчера. Ако сте пили прекалено много бира и сте слушали прекалено дълго дивотиите на стария Томас, само вие сте си виновен.

— Не беше…

— Ще ме извините ли — и тя издърпа ръката си, — имам много работа днес.

— Къде е момичето, което ме обслужваше вчера? Не ми казвайте, че е… неразположена тази сутрин.

Небрежната му забележка я вбеси. Добре. Беше си изпросила раздразнението, след като му бе пожелала вчера лека нощ.

— Искам друга стая — каза намръщено Джон, подемайки отново мисълта си, — където да няма призраци.

— Не може… — Тя преглътна думите си и бузите й пламнаха. Бе невероятно еротична гледка, така зачервена, с гарвановите си коси и алабастровобяло лице. — Това е стар хан, господин Гидиън. Която и стая да вземете, все нещо ще скърца и вятърът ще си намери пролука да се промъкне вътре.