Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

Заплахата бе несъмнена. Той кимна към Лизи, но в жеста му нямаше и капка дружелюбие.

— Госпожо Тинсдейл.

— Лейтенанте — отвърна Лизи, без да си даде труда да направи реверанс.

— Наистина ми се иска да не беше изсипал тая бира върху лейтенанта, Оливър.

— Трябваше, Бес. Нали не очакваш от мене да стоя безучастен, докато онова псе мляскаше нашата Лизи?

— Не. Разбира се, че не. Те са истински животни. Навлечи им червената куртка, и вече си мислят, че са Господ. Само че… — Бес сви вежди, явно загрижена.

— Само че какво, Бес? — настоя Оливър, когато тя не довърши думите си.

— Само че сега той ще мисли, че Лизи го е направила, и няма да й прости, че го е изложила пред всички.

Оливър прогони тази мисъл със свиване на рамене.

— Трябваше да полея и другия обаче — измърмори той ядосан. — Трябваше и него, само че Лизи ми беше застанала на пътя.

— Хайде стига вече! Всеки глупак ще забележи, че той отвличаше лейтенанта, отклоняваше вниманието му от Лизи.

— Така ли беше наистина? По-спокоен щях да бъда, ако просто беше застрелял онзи и всичко да се свърши, обаче да целува така нашата Лизи…! И ти беше там, а на всичко отгоре го и подкокоросваше! Та на оня проклет мошеник това му хареса, Бес! Хареса му, казвам ти! Безсрамното му псе!

— Защо не! Лизи не възрази. Поне не протестира.

— Не е възразила! Щеше да го удари, по дяволите! Не мога да разбера какво я спря.

— Може би, защото нашата Лизи толкова много прилича на мене, дори когато се мъчи да го скрие, и защото той толкова много прилича на тебе.

— На мене? Ще ти кажа аз…

— О, не толкова красив и може би не толкова напорист, но въпреки това…

— Бес!

— Да, любов моя?

Оливър отвори уста, след това я затвори, после вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ама че разпуснати са тия жени! — изпъшка той накрая. — Просто не ги разбирам!

Свадата изгони почти всички посетители на кръчмата „Крал Джордж“ навън на студа, вътре останаха само най-заклетите. Студът и влагата бяха за предпочитане, ако случайно на лейтенанта му хрумнеше да се върне и да ги арестува всичките, невинни и виновни, защото са нарушили установения от краля ред, или защото са подпомогнали и улеснили престъпно нападение над офицер, или… изобщо, за каквото и да е. Никой не беше абсолютно сигурен какво точно ще направи лейтенантът, затова нямаха желание да останат и да се уверят с очите си.

Измъкнаха миячката на съдове от кухнята, за да изтрие разлятата бира и да подреди масите. Тя домъкна кофата и парцала, подсмърчайки и сумтейки като някаква отблъскваща мъченица, и мрачно се зае да изпълни поставената й задача.

Лизи напълни отново халбите на останалите в кръчмата храбреци, но сдържано им разясни, че това е последният рунд и ако не си идат, когато си изпият бирата, особите им ще бъдат насилствено изхвърлени, независимо дали го желаят, или не.

— И не си мислете, че няма да го направя! — прибави тя, хвърляйки яростни погледи наоколо.

Всички до един се оттеглиха покорно към пейките и напитките си. Ако имаха някакви коментари относно току-що разигралите се събития, благоразумно понижаваха глас и мъдро се пазеха да не предизвикат гнева на стопанката с неблагоразумна забележка или неуместен смях.

Единствено старият Томас като че ли изобщо не обърна внимание на заплашителния гняв на Лизи. Той отново зае мястото си край огъня с пламнали от вълнение очи.

— Ама че хубава работа стана. Старият Сам Туистълтън ще позеленее от яд, че не е бил тука — заяви той.

— Какво, за такава дребна кавга? — учуди се Джон.

— А, не е точно така. Говоря за бирата, дето се изля върху него. И това, и как целунахте мис Лизи, и тя как се разсърди.

На Джон не му се видя особено интересно това, дето Лизи бе разсипала бирата върху чистичките панталони на лейтенанта — в края на краищата, неговата чаша си беше пълна! И със сигурност не съжаляваше, че я бе целунал. Искаше само да отвлече вниманието на лейтенанта, но несъмнено бе много приятно да я държи в ръцете си. А когато започна да я целува…

Девойката не беше много опитна в целувките, но под леда, и то на съвсем малка дълбочина, се криеше истински огън.

А че се била разсърдила… Джон се усмихна.

— Сигурно не искаш да кажеш, че тя обикновено е тиха и сдържана, нали, Гейнс?

Томас обяви съгласието си с доволно изсумтяване.

— Ами, хич и не казвам, че нашата Лизи е послушно момиче! Винаги сме си я знаели, че е доста буйна. Още откак беше съвсем малка. То си е така, само дядо й я гледаше, за него беше като зеницата на очите, както се казва, та чудно е, че не е все пак толкова вироглава, колкото можеше да бъде. Ама аз не се смеех заради това. Ако седна да ви разказвам…