Ан Ейвъри: Дъщерята на разбойника

Негова светлост го погледна като котка, която си играе с плячката си, преди да я изяде.

— От друга страна, трудно ми е да ви изкажа колко съм ви благодарен, че ми спестихте едно неудобство.

— Винаги се радвам да услужа — каза Джон.

Ако Лизи не беше между тях двамата, без съмнение Ламбер щеше да го удари.

Чичо му стана, заобиколи бюрото и се приближи до тях.

— Наслаждавайте се на шегичките си, докато можете. Няма да е за дълго. Ще бъдете застрелян при опит за бягство.

Той се усмихна и плъзна пръст по бузата на Лизи. Лизи трепна и се дръпна назад, но масата не й позволи да отстъпи още повече.

— За съжаление, госпожа Тинсдейл трябва да умре заедно с вас. Голяма трагедия и ужасно неприятно за всички ни, но, страхувам се, абсолютно необходимо.

Негова светлост не изглеждаше особено развълнуван. На Ламбер този разговор явно не му харесваше особено много, но дори да бе поискал да се оттегли, за него вече бе много късно.

— Лейтенантът я докара тук, защото знаеше, че се тревожа за неприятностите, които вие можете да създадете и исках да разбера какво знае тя. По някакъв начин вие нахлухте…

Джон направи подигравателен малък поклон.

— Това поне има предимството да е вярно.

— … и ме заплашихте — продължаваше несмущаван Малоран. — Ужасно притеснен, че неособено хитрият ви план е пропаднал и полудял от любов…

— Две верни неща. Потресен съм.

— Млъкнете!

Търпението на негова светлост се изчерпваше.

Лизи сложи ръце зад гърба си като ученичка, която учителят мъмри. Погледът й бързо се местеше от Ламбер към Малоран и обратно.

Ламбер се приближи. Внезапно Лизи се извърна и коварно бухна Ламбер право в чатала с ониксово — месинговия свещник, който беше докопала от масата. Мъжът хлъцна, прегъна се, падна на колене, присви се и застена.

Лизи не спря, за да оцени нанесените вреди. Тя замахна нагоре и настрани към главата на лорд Малоран. Джон чу тежкия й и сполучлив удар. Негова светлост не издаде нито звук, строполявайки се на пода пред краката им.

Със свойствената си практична педантичност Лизи се обърна и хлопна Ламбер по тила. Той пусна чатала си и падна по очи в безсъзнание.

— Това трябва да ги задържи за малко — каза тя и внимателно върна свещника на мястото му.

Джон стоеше смаян.

— Къде си се научила да го правиш?

Лизи се ухили, въпреки че изведнъж бе станала смъртнобледа.

— Човек научава някои неща, когато стопанисва кръчма.

— Трябва да не забравям да държа под око свещниците, когато се оженим. Но междувременно — той се обърна така, че вързаните му ръце се озоваха пред нея, и остави ножа за писма да се плъзне от ръкава му, — ще ти бъда признателен, ако ме развържеш.

Лизи тъкмо бе разрязала въжетата, когато двамата дочуха викове, после изстрел, който прозвуча съвсем наблизо. Тя отметна глава.

— Какво е това?

— Това — каза Джон със задоволство, търкайки вцепенените си китки — е баща ти. И идва тъкмо навреме.

Сътресението, предизвикано от Оливър, като по чист късмет бе привлякло почти всички стражи, застанали пред вратата на кабинета. Беше останал само един и Джон го обезвреди с дръжката на пистолета си, който бе взел пътьом от бюрото, където Ламбер го бе оставил. След това той завлече злополучния драгун в кабинета и го заряза там.

Лизи бе взела пистолета от джоба на Ламбер, но щеше да се чувства по-удобно със свещника, който имаше предимството да й е по-добре познат.

В мига, преди да се измъкнат от стаята, Джон я сграбчи, притисна я и грубо я целуна.

— Обичам те, Лизи. Проклет да съм, ако знам защо. Ти си заядлива, сприхава и независима колкото десет жени и ще ми съсипеш живота, като ме командваш и ми се бъркаш в работите. Познавам те.

И той се разсмя, а дяволските му морскозелени очи мятаха искри, които проникваха през нея.

Лизи си пое дълбоко дъх, но той като че ли не стигаше до дробовете й, защото чувстваше гърдите си стегнати и главата замаяна, дори не беше сигурна къде е горе и къде долу.

Успя само да каже:

— По-добре да се махаме, преди червените куртки да са се върнали.

Джон се ухили.

— Това е то моята практична Лизи. — Той пак огледа коридора. — Никой не се вижда. Да тръгваме.

Почти щяха да успеят. Бяха стигнали до вратата, водеща към онова крило на къщата, накъдето се бе запътил Джон, когато един уплашен прислужник ги забеляза и избяга с вик, за да вдигне тревога. Като че ли в къщата бяха останали още няколко войници, защото те двамата не бяха изминали и стотина ярда, когато над рамото на Лизи изсвири мускетен изстрел.