Ан Ейвъри: Дъщерята на разбойника

Джон я хвана и я дръпна в една тясна ниша.

— Проклятие. Не мислех, че някой ще бъде толкова умен, че да остане на пост.

Още няколко изстрела последваха първия. Някой викаше да пратят подкрепление:

— Нямаш никакъв избор, нали знаеш — каза Джон, сякаш бяха прекратили разговора си едва преди минута. — Ще се омъжиш за мене, независимо какво мислиш по въпроса.

Изсвистя друг изстрел, който обаче улучи дървото. Джон я дръпна още по-навътре. Лизи потръпна и се притисна още повече към него.

— Аз ще ти съсипя живота — каза тя. — Обещавам. Дължиш ми много, най-малкото, защото ме забърка в тая работа!

Той наведе глава с усмивка.

— Не се сещам за друг дълг, който да изплащам с такова удоволствие.

Той надникна внимателно иззад ъгъла, после я хвана за ръка и я повлече след себе си.

— Презареждат. Трябва да се възползваме.

— Как се оправяш толкова добре из тая къща? — залита тя задъхана, докато тичаха по един тесен страничен коридор и влязоха в стая със стъклена врата, която гледаше към малка градина с високи зидове. — Мислех, че само веднъж си бил тук!

— Така е, но си държах очите отворени!

Той затръшна вратата, дръпна един стол и залости с него дръжката само миг преди драгуните да затрополят по следите им в коридора.

Викове, още един изстрел, този път през вратата, и шум от тичащите ботуши на още драгуни, които идваха на помощ на неуспелите си другари.

Без да го е грижа да разбере какво точно става отвън, Джон пъхна пистолета в джоба си, грабна още един стол и го хвърли през едната стъклена врата… секунда след като Лизи бе отворила другата с едно просто обръщане на дръжката.

— Какво чакаш? — запита тя, като го видя да стои неподвижен.

Той се разсмя.

— Ама че лоша дисциплина има тук! Никак не се грижат за сигурността. Ако Чарлз ми беше иконом, отдавна да съм му взел главата!

— А те ще вземат нашите, ако не побързаш!

Той я последва в градината, но тъкмо когато Лизи щеше да излезе през най-близката врата, той се поколеба, после й посочи една по-малка вратичка, полузакрита зад храсталаците в отдалечения край на градината.

— Не! Мини през онази. Аз ще отворя тази, за да ги заблудя.

Лизи кимна. Когато тя успя да отмести тежкото желязно резе, той вече бе отворил широко първата врата и се бе присъединил към нея.

— Каква добра женичка ще ми станеш, моя любов — каза той, а в гласа му имаше още смях. — Познавах само една жена, която беше толкова бърза в такива работи.

Той залости вратата след тях и я привлече в най-плътната сянка близо до къщата.

— Оттук, а после към оня шубрак. Виждаш ли го? Там, на края на градината.

— Виждам. Но какво…

— Когато ти кажа да бягаш, бягай.

Той не дочака отговора й. Тръгна напред, движейки се така тихо, както тя никога не би допуснала, че е възможно за един мъж. Зад тях се чуваха виковете на войниците, които нахълтаха в градината и след това видяха широко отворената врата, която Джон бе оставил, за да ги подмами.

Лизи го дръпна за палтото, за да привлече вниманието му.

— Направиха го! Тръгнаха в другата посока!

Той погледна през рамо и тя видя как зъбите му се бялнаха в усмивка.

— Едно от правилата, които следват войниците на негово величество, е да тръгнат по най-очевидния път. Изисква по-малко мислене и началниците не могат толкова да ги обвиняват, когато нещата не потръгнат.

— Откъде знаеш?

— Някои от размирниците в колониите разчитат на това в набезите си.

— Искаш да кажеш, някои от твоите приятели.

— Полезно е да имаш приятели и някъде по-долу.

— Това включва ли и приятелката ти?

Той я погледна смаян през рамо.

— Каква приятелка?

— Онази, дето толкова успешно баламосвала червените куртки, също като мене.

Когато стигнаха края на къщата, между тях и шубрака имаше само открито поле. Джон и не помисли да отговаря на въпроса й. Той огледа мястото с насочен пистолет.

— Бягай!

И Лизи побягна.

Препускаха лудо по обратния път през тресавищата, но всичко мина без инциденти. Оливър бе обещал да държи настрана преследвачите им и изглежда, си бе удържал на думата. Ако имаха късмет, щяха отдавна да са избягали, преди червените куртки да се съвземат и да се сетят да ги потърсят в хана.

За нещастие като че ли половината графство, което не носеше червени куртки, вече се бе стекло към „Крал Джордж“. Лизи и Джон отдалеч дочуха глъчката от разговорите в кръчмата.

Хълдспет ги чакаше в конюшнята заедно с коняря и два коня, натоварени с издути дисаги.