Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

Угаси свещта със съжаление. След дългото стоене на тъмно в таванската стая, тя откри, че харесва нейната топла жълта светлина, без значение колко е слаба.

Както бе очаквала, в този край на коридора имаше тясна слугинска стълба, позволяваща слугите да бъдат държани възможно най-настрана от господарите си. Когато Лизи заслиза в тъмното, сърцето й като че ли биеше в ушите.

Всичко, което трябваше да направи, беше да се спусне, от някой прозорец на приземния етаж и да тръгне през тресавищата право към хана. В такава облачна нощ нямаше изгледи да я забележат. Не се решаваше да открадне кон, а и трябваше да предупреди Джон.

Мисълта за Джон, който несъмнено крачеше напред-назад из стаята си, чудейки се какво става с нея и почти полудял от тревоги, само я караше да бърза още повече.

— Кажете, Ламбер, мислил ли сте за бъдещето?

— За бъдещето ли? За моето или за вашето?

— И за двете. — Джон небрежно се помръдна, протегна крака пред себе си и се облегна назад на бюрото. — Мислили ли сте какво би станало, ако се окаже, че аз наистина съм законен наследник на Малоран?

— Вие? Вие сте авантюрист. И самозванец!

— Но ако не съм? — настоя Джон, гледайки го внимателно.

Ламбер остана спокоен.

— Негова светлост още е в добро здраве. Може да живее много години.

— Или да умре още утре. Баща ми беше по-младият син и въпреки това умря преди няколко месеца.

— Моите съболезнования.

— Не искам тях — Джон стисна зъби. — Искам Лизи.

Ламбер се напрегна.

— Сигурен съм, че я искате. — Той пак огледа Джон така подозрително, както купувач на коне, който се съмнява в почтеността на продавача. — Не приличате на негова светлост.

— И той го каза.

— Ако вие наистина сте наследникът, защо се появявате сега, след толкова години? Защо не обявихте съществуването си преди години, когато това можеше да ви бъде от полза?

— Може да ви е убягнало от вниманието, но Америка не се намира в съседното графство.

— Тогава защо не упълномощихте адвокатите си да ви представляват? Сигурно има един-двама, които могат да се заинтересуват от вашия случай.

Джон се облегна още повече назад и опря здраво ръце на самото бюро… само на инч от блестящия сребърен нож за разрязване на писма.

— Адвокатите ми са в Лондон.

— Колко… удобно.

— Навремето това изглеждаше подходящо решение.

Ламбер изсумтя презрително и погледна настрани. Преди да успее пак да се обърне към него, Джон вече бе скрил ножа за писма в ръкава си.

— Кажете ми — обърна се Ламбер, разглеждайки разсеяно тежкия месингов свещник с украса от оникс, който стоеше на масата пред него, — защо един наследник на лорд Малоран ще рискува толкова много, за да спаси някаква проста ханджийка? Навярно разбирате, че щях да разположа моите хора да пазят наоколо?

— Не вашите хора ме надвиха — изрече сухо Джон.

Той се отлепи от бюрото, сякаш раздразнен от въпроса.

— О, да, табуретката ви препъна. — Погледът на лейтенанта стана студен. — Но вие забравихте да отговорите на въпроса ми. Защо един наследник на негова светлост ще се тревожи за жена като госпожа Тинсдейл?

— Може би защото не ми харесва да посягате на когото и да било. Особено на госпожа Тинсдейл.

Ламбер се усмихна. Джон вече бе започнал да ненавижда това изражение.

— Може би ще ви е интересно да узнаете, че аз я целунах.

— Тя затова ли така изпищя? — Усмивката изчезна. — Страшничко, нали? Да искаш жена, която отказва да има каквото и да било общо с тебе?

— Аз? Да я искам? Тя е една проста ханджийка. Майка й е била курва, а баща й разбойник, който е трябвало да пукне на някоя галера. За какво да се интересувам от такава жена?

Джон разглеждаше мъжа, опънатата на острите му скули кожа, вдървените рамене, постоянното нервно движение на ръцете му.

— Отвратителна работа, нали? — каза той дружелюбно. — Мъж с вашия произход и възпитание да бъде привлечен от някаква си девойка в прост хан. Девойка като Лизи, която е толкова далеч под вас, че трябва просто да не я забелязвате.

Джон се усмихна, наслаждавайки се на растящия гняв на Ламбер.

— Но тя не е незабележима, нали? С тази черна коса и с тази бяла кожа…

Ламбер го удари, позорен удар с опакото на дланта.

Джон отметна глава назад. Усети вкус на кръв в устата си, но така, както ръцете му бяха вързани на гърба, нямаше какво да направи. Засега.

Слугинската стълба водеше надолу към първия етаж, но когато Лизи отвори предпазливо вратата, се озова зад гърба на червената куртка на един драгун, който стоеше на пост в коридора на не повече от десет фута от нея. Нямаше избор, налагаше се да се върне на горния етаж и да се надява, че ще открие друг път надолу, на който да няма постове.