Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

— Съжалявам да чуя това — каза Джон.

— Сега ще си платиш. Хайде, ставай, иначе ще трябва да те влачим за краката.

Също за разлика от новобранеца тримата драгуни гледаха да стоят по-далеч от него. Нямаше никаква възможност да сграбчи единия от мускетите за дулото и да го измъкне от ръцете на войника, преди другите да успеят да му дойдат на помощ.

Джон въздъхна и бавно се изправи на крака. Нещата изобщо не се развиваха така, както беше планирал.

Готово. Още една табуретка и цялата пирамида щеше да се сгромоляса съвсем самичка.

Лизи нервно изтри длани в полата си, после се наведе да провери дали шнурът от завесата е все още здраво завързан за крака на стола. Доволна от огледа, тя хвана другия му край и тежкия бастун, който беше открила сред купчините вехтории. След това внимателно заобиколи кулата си и стигна до вратата.

Когато се оправи с тая неприятност, най-напред ще фрасне един на Джон, задето я забърка в това, а после ще се наплаче, за да си облекчи нервите.

А след това ще сграбчи Джон и ще се люби с него, докато и двамата не могат повече да се помръднат.

Но най-напред решително трябва да го фрасне.

Тя си пое дълбоко дъх, стисна по-здраво бастуна и дръпна шнура.

Ламбер бе толкова доволен да го види, колкото бяха предвидили драгуните. Той стана от стола си пред камината и се приближи до него.

— Господин Гидиън! Каква приятна изненада!

Но усмивката му никак не беше приятна.

Джон не мръдна от мястото си. Войникът, който бе вързал китките му зад гърба, се бе престарал и той ясно усещаше зад себе си въоръжените и нервни червени куртки и двамата пазачи, застанали на вратата.

— Минавах наблизо и тези господа предложиха да изпия един чай с вас, преди да си тръгна.

— Така ли? — Ламбер го изгледа отгоре надолу. — Странно. Не виждам никаква кръв. Градли сигурно е бил по-убедителен, отколкото мислех. — Той вдигна едната си вежда. — Или пък вие сте бързали да ме видите повече, отколкото съм предполагал.

— Не мисля.

— Той се спъна в една табуретка, господин лейтенант. Шареше из къщата на негова светлост, обаче се спъна и ние го хванахме.

Ламбер изгледа със студена ярост злочестия войник.

— И покрай колко от вас мина, докато тази… табуретка го препъна?

Войникът се стресна, уплашен от допуснатия гаф.

— Не знам, господине. Няколко.

— Предполагаше се, че трябва да наблюдавате всеки възможен вход. Как ще пазите лорд Малоран, ако не сте нащрек?

Войникът зяпна.

— Да пазим негова светлост ли, господине? Мислех, че искаме да хванем него — и той врътна глава към Джон. — Мислех, че затова държим момичето в стаята с вехториите на тавана. Като примамка.

Лицето на Ламбер стана тъмночервено.

— Безмозъчен тъпак!

Драгунът отстъпи назад, уплашен от гнева на своя началник.

— Това са неговите пистолети, господине — побърза да каже войникът, протягайки пистолетите на Джон.

За миг Джон помисли, че Ламбер ще удари войника, но лейтенантът се задоволи да грабне пистолетите от ръцете му и да изфучи.

— Свободен си! И кажи на оня глупак слугата да съобщи на негова светлост, че сме хванали беглеца.

— Да, господине!

Драгунът отдаде чест и изхвърча навън. Двамата войници до вратата останаха неподвижни и нащрек, с буден поглед, явно мъчейки се да не привличат към себе си яростта на лейтенанта.

— Да безпокоим негова светлост? В тоя час на нощта? — Джон се опита да изглежда възмутен. — Очаквате човек с възрастта и достойнството на негова светлост да бъде буден по това време?

— Малоран се интересува от вас.

— Поласкан съм.

— Не бъдете.

— Добре. Имате ли нещо против да ме развържете, за да се чувствам поне удобно?

Устата на Ламбер се сви в гримаса.

— Само ако можех да заменя въжето на ръцете ви с въже около врата.

— Каква неприятна мисъл — отвърна Джон и небрежно приседна на ръба на бюрото.

Адският шум, който предизвика при сгромолясването си нейната кула, бе извънредно задоволяващ за Лизи, но най-много й хареса как успя да цапне драгуна по тила в мига, когато той надникна през вратата, за да види какво става. Ще й обижда бирата, а?

Тя откопча тежкото му вълнено палто и с облекчение го облече. Понамирисваше на немит мъжкар малко повече, отколкото би й харесало, но беше топло, а точно сега топлината й бе най-необходима. Тя завърза войника с шнура от завесата, остави го вътре и заключи стаята. Студът скоро щеше да го свести.

След като помисли за момент, Лизи скри мускета на мъжа под един шкаф, захвърли ключа от стаята с вехтории и взе бастуна. Почувства как кожата й настръхва, когато се зае с тези работи, но това не беше от студ. Можеше да се закълне, че невидими очи я следят в тъмното. Надяваше се само да са призраци, а не драгуни.