Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

Тъкмо отново се бе качила безопасно на горния етаж — далеч от погледа на драгуна, но пък доста по-навътре, отколкото би предпочела да се намира в тази къща, — когато дочу стъпки.

Двама мъже, може би трима, помисли си тя, и всички са се запътили към нея. С разтуптяно сърце тя се притаи зад една врата и зачака.

— Защо веднага не ми съобщихте? — Гласът на мъжа бе суров и с нотка на раздразнение.

— Току-що го хванаха, ваша светлост. Той нахлул тук, очевидно, за да спаси онази жена от хана.

— Проклет самозванец! — изфуча Малоран. — Трябваше да заповядам да го застрелят още когато за пръв път се появи в имението ми.

— Да, ваша светлост.

— Ами Ламбер! Този глупак не можа да задържи копелето, когато го хвана! А имаше цяла проклета армия на разположение!

— Да, ваша светлост. Това е наистина плачевно.

Двамата мъже отминаха и гласовете им затихнаха. Лизи се опря на вратата, защото краката й трепереха. Джон се е опитал да я спаси и е бил хванат. Какъв глупак!

Тя стисна по-здраво бастуна. За пръв път в живота си започна да разбира как се е чувствала майка й.

С мълчалива прочувствена молитва за смелост и повече късмет Лизи се измъкна иззад вратата и побърза по следите на лорд Малоран.

Лорд Малоран изглеждаше така, сякаш виждаше не собствения си племенник, а нещо гадно. Джон му отправи най-очарователната си усмивка и с удоволствие видя как това само още повече вбеси негова светлост.

Високият мъж го изгледа враждебно от мястото си зад бюрото.

— Взлом и нахлуване, нападение… жалко, че не можем да го наречем опит за убийство… фалшификация, изнудване, незаконно бягство. И това е само началото. Сигурен съм, че бих могъл да открия още много такива неща, за да бъдете обесен, Гидиън.

— Карлтън — отправи му най-съчувствената си усмивка Джон. — Може би напредналата възраст е причината да забравите някои съществени моменти.

Лицето на негова светлост потъмня от гняв.

— И най-добре ще е да ограничите портвайна. С вашия темперамент това навярно ще подейства много добре на здравето ви.

Малоран си пое дълбоко дъх, борейки се да запази спокойствие.

— Ще намеря достатъчно причини, за да ви обеся.

Джон се напрегна. Нищо чудно, че негова светлост бе настоял стражите да останат извън стаята. Дори Ламбер изглеждаше стреснат от държанието му.

Преди някой да успее да проговори, в предверието навън се чу внезапен шум. Един войник влетя, удряйки главата си във вратата.

— Моля за извинение, господин лейтенант, обаче затворничката избяга. Ние пак я хванахме — добави той бързо. — Точно тука я хванахме, господине, и си помислихме дали няма да искате да я видите.

— Доведете я — извика Малоран, преди Ламбер да успее да отвори уста.

Джон извъртя откраднатия нож в ръката си и мислено прокле сръчността на войника във връзването на възли.

— Пусни ме, мръсник такъв!

Драгуните се опитваха да вкарат Лизи през вратата, но тя не се даваше. Извъртя се и се освободи от хватката им и се втурна в кабинета с такъв надменен израз, сякаш именно тя беше обвинителката. Дори изпоцапаната и широка червена куртка, която бе облякла, не намаляваше с нищо обаянието й.

Ламбер я сграбчи, преди да е стигнала по-близо до бюрото. Един негов гневен поглед прогони драгуните от стаята.

— Вашата няма да я бъде! — Лизи се мяташе в ръцете на Ламбер, опитвайки се напразно да се освободи. — В тази страна има закони!

— Наистина има — обади се Малоран — и аз съм върховният представител на негово величество в тази област.

— Не можете…

— Млъкни, кучко!

Ламбер я разтърси и така силно я бутна към Джон, че тя се олюля и едва не падна върху масата зад него.

Лизи сграбчи ръкава на Джон, за да запази равновесие.

— Добре ли си? — Джон едва успя да изрече думите, потискайки надигналата се у него ярост. Ако ръцете му не бяха вързани на гърба, щеше да се хвърли върху Ламбер въпреки стражите пред вратата. — Нали не са те наранили?

Тя поклати отрицателно глава.

— За малко да им избягам.

— Жалко, че не успя.

— Щях да успея. Но разбрах, че са те хванали. — Лизи се усмихна храбро на Джон, но крайчетата на устата й леко потрепнаха. — Страхувам се, че приличам на майка си много повече, отколкото съм си мислила.

— Това не е обида.

Усмивката й стана по-топла.

— Не.

Тя пусна ръкава му, но не се отмести.

— Тишина! — Лицето на Малоран ставаше все по-червено. — Уморих се от вас двамата.

Джон едва се въздържа да не отговори, че чувството е напълно споделено.