Ан Ейвъри - Дъщерята на разбойника

— Самюел каза да ви кажа, че ще държи местните хора в кръчмата — каза Хълдспет с нервен глас. — А Берта предупреди, че е сложила всичко, което е могла да побере, в дисагите, и мис Лизи трябва да вземе това по-дебело наметало вместо онова, дето е на нея.

Прислужницата хвърли бегъл поглед на червената куртка, която бе навлякла Лизи, но не се сещаше да й подаде наметалото с качулка, което държеше в ръце.

— Добре е направила Берта — каза Джон, предавайки изтощения си и запенен кон на намръщения коняр.

Лизи веднага смъкна от гърба си червената куртка.

— Пфу! Кралят би трябвало да ги задължава да се къпят поне от време на време!

Хълдспет притискаше наметалото на Лизи плътно до гърдите си.

— Берта също заръча да ви кажа, че е накарала господин Дрейтън и господин Рандал да ви чакат в салона за благородници и пита какво да им каже? Като чуха, че са ви задържали и двамата, не щяха да помръднат оттука и никой от тях не казва по каква работа са дошли.

— Дрейтън е тук! — възкликна Лизи. — Бях го забравила!

— По дяволите Рандал! — развълнува се Джон. — Май никога не е там, където го търсиш или когато го потърсиш!

— Трябва да се срещна с господин Дрейтън — каза Лизи.

Джон въздъхна.

— Тогава най-добре да поговоря с Рандал. Но набързо, защото Ламбер ще ни нападне още преди да сме се усетили!

Джон без никакъв труд се ориентира пред двамата мъже, които станаха при влизането му. Високият вдясно можеше да мине за един по-млад лорд Малоран… или за баща на Джон.

— Рандал — каза той, протягайки ръка. — Хубаво, че дойдохте. Само ми се искаше да е при по-приятни обстоятелства.

Рандал сковано пое ръката му. Гъстите му вежди се надигнаха в недоумение.

— Не изглеждате като човек от рода Малоран.

— Така каза и негова светлост.

— Мис Тинсдейл! — възкликна сухият дребен човечец, който седеше на другия стол. — Какво чувам? Че подслонявате беглец от кралското правосъдие? Че лейтенант Ламбер ви е арестувал?

— Между другото, господин Дрейтън — каза Лизи разсеяно. — Но аз исках да говоря с вас за нещо по-важно. Нека да седнем…

Никой не й обръщаше внимание.

— Ако не беше писмото ви, нямаше да повярвам на такава безумна история — каза Рандал, разглеждайки Джон с изражението на човек, чийто свят току-що е бил преобърнат с главата надолу.

— Нещата, които споменавате… — Той поклати озадачено глава. — Всичко това го имаше в последното писмо, което баща ми написал на майка ми. Единствените хора, които някога са чели това писмо, сме аз самият и дядо ми. Знам го наизуст, но… — и той разтвори ръце в знак, че се признава за победен.

Джон кимна разбиращо.

— Нямаше как да знам за това писмо или за съдържанието му, освен ако човекът, който го е писал, не ми беше казал какво съдържа. Баща ми — нашият баща — разчиташе на това, за да ви убедя, че казвам истината.

Мъдрият законовед изгледа стъписано Джон.

— Да не би да искате да кажете, господине, че вие сте законният син на господин Уилям Франсис Карлтън, по-младия брат на лорд Малоран?

— Да, твърдя го. Обвиненията на негова светлост срещу мене са чиста лъжа. Той е мразел баща ми и би направил всичко, за да бъде сигурен, че няма да стана негов наследник, даже е готов и да плати, за да ме убият!

— Изключително! Съвършено изключително! — възкликна старият адвокат.

Той седна внезапно, като че ли краката му вече не можеха да го държат.

— Може би е най-добре всички да седнем…? — предложи Лизи, този път по-настоятелно.

Те седнаха.

След четвърт час Лизи и Джон бяха обяснили възможно най-разбираемо какво искат, но Лизи имаше силното подозрение, че само нейният мозък все още функционира нормално.

— През всичките тези години го мислех за мъртъв — казваше Рандал невярващо. — А сега откривам, че е планирал… това! — Той поклати глава като човек, който се опитва да се свести от понесен удар. — Страхувам се, че още не мога да го проумея. Още не!

Той огледа другите, после се извърна и се загледа в огъня.

— Само като си помисля, че е знаел за работата ми, за мечтите ми…

Той замълча, потъвайки в мислите си.

— Наистина съвършено изключително — потвърди господин Дрейтън.

Той се подкрепи с глътка вино, после остави чашата настрана с вида на човек, който се приготвя за битка.

— Тук наистина има много интересни законови въпроси, но ми се струва, че най-неотложното нещо е да ви защитя, мис Тинсдейл. Вас и господин… — Той си пое дълбоко дъх. — Вас и господин Карлтън. Разбира се, мога да уредя продажбата, за която ме молите, но ми се струва доста по-наложително първо да се занимаем с обвиненията, които несъмнено ще отправят срещу вас лорд Малоран и лейтенант Ламбер. Ако можехме…