Гюстав Емар: Ранчото на свободата

— Добре, непременно, сеньор Педросо.

Мъжете се сбогуваха. Дон Торибио, като се обърна, легна на тревата и веднага заспа под сянката на клонесто дърво, защото слънцето бе вече изгряло и почваше да става горещо.

Дон Хуан Педросо, като разсече с брадва гигантския алигатор, го хвърли в колата си п потегли, като още веднъж повтори поканата си към младия човек, но той спеше дълбоко и нищо не чу.

Алигаторите му бяха оставили доста работа, не случайно се умори. Тия грамадни земноводни, които живеят в реката и лагуните, са твърде опасни и свирепи. Понякога нападат и човека, макар да не е във водата.

Дон Торибио спеше вече три часа, когато го пробуди конски тропот съвсем близо до мястото, където лежеше. В първия момент не можа дори да си спомни как е попаднал тук, под това дърво, но скоро всичко му се проясни, неволно сви вежди, когато вдигна глава и видя пред себе си дон Рафаел Кастильо, който държеше поводите на два коня.

За миг дон Торибио скочи на крака и като кимна мълчаливо с глава към дон Рафаел, сложи ръце на гърди и зачака обяснение.

Тези млади хора бяха почти на една възраст; дон Рафаел бе красив, строен младеж с упорито гледащи дълбоки черни очи и под тези привидно гъвкави и изящни форми се криеше немалка сила.

— От призори ви търся навред, дон Торибио! — каза най-приятелски новодошлият. — Много се безпокоях за вас. Радвам се, че ви виждам бодър и здрав.

— Благодаря ви, сеньор Рафаел! Можах благодарение на вас и вашия брат да избягна сигурна смърт, което никога няма да забравя! Мога ли да зная защо тъй ревностно сте ме търсили сега?

— Да — отвърна младият човек, малко разочарован от официалния тон на своя събеседник, — както ви казах вече, безпокоях се за вас, не знаех жив ли сте. Още повече, оставихте в ръцете ни вашето сарапе и сомбреро, които искам да ви върна. Освен това брат ми, като минал край лиановия мост, случайно намерил коня ви — това красиво и благородно животно. Помислихме си, че твърде ще се зарадвате, като го видите отново, и аз го водя, както виждате!

— О, благодаря, благодаря, дон Рафаел! — извика развълнуван дон Торибио. — Извинете за студенината ми в първия момент: сам не зная какви глупави мисли се въртяха в главата ми, когато ви видях. Изглежда, още съм под впечатленията от нощното събитие! Извинете още веднъж, вие и брат ви сте добри и великодушни и не зная кога и с какво бих могъл да ви се отплатя. Вярвам, че бог ще ми помогне да мога и аз да ви услужа!

— Извинете, но още не съм свършил — усмихна се дон Рафаел, — по време на нашата борба счупих пушката ви, а огнестрелното оръжие тук е рядко и скъпо, особено сега, когато дори с пари трудно може да се купи пушка. Зная, че ловец без пушка може да умре от глад в гората; мисля, че и вие също сте ловец.

— Да, доста съм беден, за да мога да си купя друга пушка, преди да минат няколко месеца. Ако искахте, можехте да ме убиете, но предпочетохте само да ме обезоръжите. Признавам, че напълно съм заслужил този жесток урок… Но да не говорим за туй!

— Не, напротив, да поговорим още малко.

— Както обичате, но защо? — с тъжна усмивка каза той.

— Недейте мисли, дон Торибио, че настоявам за този разговор, за да засиля още повече чувството ви на съжаление за тази загуба. О, не!

— Не се оправдавайте — прекъсна го дон Торибио, за тези няколко часа можах толкова да ви опозная, че ви смятам, повтарям, не само за мой спасител, но и за човек с благородно сърце и възвишена душа. — Щом е тъй — подзе засмян дон Рафаел, — позволете ми поне да заменя строшената от мен пушка с тази!

— Сеньор! — извика дон Торибио.

— О, не ми отказвайте, моля ви. Имам няколко такива пушки и вярвайте, че тази е най-хубавата. Обаче тя не е подарък, а само замяна. Нали счупих пушката ви. Да не спорим повече, щастлив съм, че се съгласихте да приемете тази пушка. — С тези думи дон Рафаел връчи на дон Торибио една съвсем нова чудесна пушка. Той почна внимателно да я разглежда.

— Тази пушка е скъпа. Освен туй е доста ценна! — радостно извика той, след което лицето му изведнъж се натъжи и като я върна на своя великодушен враг, той каза:

— Извинете, дон Рафаел, но не мога да я взема.

— Защо?

— Защото тя е твърде скъпа. Моята бе една проста стара пушка, която случайно купих за една унция 2 2 Унция — стара испанска златна монета — бел. ред. от някакъв английски капитан.

— Преди да откажете, изслушайте ме — бързо възрази дон Рафаел. — Един френски кораб потъваше край нашите брегове от страшен ураган. Брат ми и аз случайно се намирахме близо до Сан Блас. Без да мислим за опасността, която ни заплашваше, седнахме в една лодка и отплувахме към потъващия кораб; после с божията помощ го изтеглихме благополучно до порт Сан Блас. Тъй спасихме не само кораба и ценния му товар, но и капитана с целия екипаж. Наистина, то бе само един щастлив случай. Като искаше да ни се отблагодари и като видя, че не искаме да приемем никаква парична награда, капитанът настоя всеки от нас да вземе по един сандък пушки и по сандък с пистолети от Версайския завод, който е на първо място в Европа. Той насила заповяда да свалят на брега четирите сандъка, като ни уверяваше, че нямаме право да отказваме оръжието сега, когато цялата наша страна е въстанала и има нужда от оръжие. Мисълта на капитана бе ние да раздадем оръжие на ония наши приятели, които имат нужда от него. Тъй че сега, когато, ви предлагам това оръжие, аз само изпълнявам едно желание на капитана. Още веднъж ви моля да вземете пушката, а тоя чифт пистолети са от брат ми, Лоп. След всичко, което чухте от мен, няма да бъдете прав да откажете оръжието! — При тези думи той повторно подаде на Торибио пушката и чифта пистолети, които извади от пояса си.