Гюстав Емар - Ранчото на свободата

По стечение на обстоятелствата веднъж, когато дон Торибио бе на лов, срещна един вожд на команчите, собственик на красив жребец, който по нищо не отстъпваше дори на Линда. Чрез различни и не особено ценни подаръци дон Торибио се сдоби с това, което желаеше. След дванайсет месеца Линда му роди прекрасно жребче, което нарече Линдо. Дон Торибио прояви към жребчето най-нежни грижи и благородното животно толкова се привърза към господаря си, колкото и той към него. Линдо стана на пет години и дон Торибио от една година го яздеше, а Линда преди пет месеца почина от кръвоизлив. Дон Торибио дълго плака и тъгува за любимия си кон; зарови го дълбоко в земята и мястото затрупа с тежки камъни, за да не го изровят хищните зверове.

Трябва да се живее в степите и горските дебри на американските савани, за да се види колко е скъп конят за своя ездач, как може да се привърже към него, как това благородно животно може да стане най-близък и скъп другар на човека, попаднал самотен сред безлюдните степи и заспалите девствени гори. Човек, който изгуби тук коня си, е обречен на сигурна смърт. Кой ще му посочи без този верен спътник и водач непознатия брод на реката? Кой ще открива завеяните в пясъка следи? Кой ще намери пътя и ще го прекара през непроходимите мочури и блата? Кой, ако не верният кон? Дон Торибио тъй обичаше коня си и тъй вярваше в него, че никога не го връзваше и не спъваше краката му. В оная нощ, когато отиде на свиждане с доня Асунта, трябваше да го върже за едно дърво, защото конят щеше да тръгне след него. През цялата нощ се безпокоеше за съдбата на коня си, а когато дон Рафаел го доведе, дон Торибио тъй се зарадва, че едва сдържа вълнението си и в душата си реши да остане вечно признателен на човека, който му върна коня.

Когато премина първата му радост, че видя Линдо, дон Торибио облече отдавна изсушените на слънцето, дрехи, оправи се, колкото можа, и като наметна своето сарапе, весело се хвърли на седлото и полетя към колибата на дон Хуан Педросо, на пет-шест мили от мястото, където се намираше дон Торибио.

След като се отдалечи малко, дон Торибио поразмисли, че понеже е още рано — около три часа след обяд, няма защо да бърза. Нещо повече, от вчера не бе турял троха хляб в уста и нямаше да бъде лошо, ако спре край потока под сенките на високите палми и потърси в дисагите нещо за ядене. След проверката се оказа, че се намират два-три морски сухара, малко козе сирене и едно красиво и голямо шише, за съжаление празно, но тютюн и царевични листа имаше в изобилие.

Американците са народ твърде умерен в храната и в пиенето на вино; много малко им трябва, за да поддържат живота си. Затова, имайки предвид обилната вечеря, младият човек реши да изяде своите хранителни запаси, като не забрави да подели братски сухарите с Линдо. Като пийна вода, смесена с ракия, дон Торибио сви цигара и запуши.

Но преди да помисли за себе си, младият човек отпусна коня си и го остави на воля да се наслади от сочната зелена трева.

В седем часа вечерта, тоест скоро след залез слънце, дон Торибио спря коня си пред колибата на Хуан Педросо. Там вече го чакаха. В момента, когато слезе от коня, вратата на колибата се отвори и на прага се появи приветливо засмян дон Хуан.

— Добре дошъл, момко, отдавна те чакам, дори взех да се безпокоя, че няма да дойдеш.

Този път старият ловец говореше със съвсем друг тон в сравнение със сутринта. Сегашният добродушен и сърдечен тон съвсем не му прилягаше, което Торибио много добре знаеше. А понеже привидната любезност на старика му се видя подозрителна, младият човек реши да се държи нащрек, но разбира се, с нищо не се издаде, че вижда в държанието на старика нещо особено.

Когато отведе коня си в яхъра, разседла го, изтри го, той му даде храна, като всичко вършеше бавно и кратко отвръщаше на стареца, който стоеше при вратата на яхъра.

— Е, сега съм готов! На вашите услуги съм, драги домакине! — каза дон Торибио. — Извинете, че толкова дълго се занимавах с моя Линдо, но нали знаете колко се обичаме с него.

— Да, момко, не виждам нищо лошо в туй, всеки ездач трябва да се грижи за коня си.

— Радвам се, че и вие мислите като мен — отвърна младият човек, влизайки с в голямото помещение, — а къде е доня Леона, защо не я виждам?

— Не се безпокойте за нея, момко! — отвърна с привичен сарказъм старикът. — Тя е в кухнята и сега ще дойде. Както виждаш, масата е сложена и само теб чакаме!

— За бога, нима не го знаех? — отвърна с усмивка дон Торибио.