Гюстав Емар: Ранчото на свободата

Тук ще кажем няколко думи за пояснение на току-що произнесената от дон Хуан фраза: „Ти виждаш, че масата е вече сложена.“

В отдалечените от столицата полудиви провинции на Мексико преди тридесетина години под тези думи се разбираше нещо съвсем друго от онова, което сме свикнали да разбираме. Дори в самото Мексико преди двайсетина-трийсет години най-богатите жени от висшето общество с готовност се хранели в кухнята заедно с прислугата от обща чиния, като вадели с ръка късовете, без да си служат с нож или вилица.

У дон Хуан тая привичка съществуваше още по-рано. За маса служеше рогозка, постлана на пода, а три царевични тортилас 3 3 Тортилас — питки заместваха чиниите и сочеха местата на гостите и домакините.

Не се виждаха нито чашки, нито питиета. Мексиканците сядат на масата, без да пият нещо, а го пият след обяда или вечерята. Срещу всяка от трите царевични тортили имаше по една суха баничка от царевица, която служеше за подложка и чиния, а после да бъде изядена на закуска.

Този чудат начин на хранене е завещан на мексиканците от испанците, които пък го усвоили от арабите старите владетели на Испания. В Изтока и досега е запазен този обичай: в Египет, Турция, Персия, Гърция, дори в Индия. Но на Изток е прието да се измиват ръцете преди ядене, докато у мексиканците този хигиеничен обичай не съществува.

При последните думи на стареца една от вътрешните врати се отвори и се показа млада осемнайсетгодишна девойка, извънредно красива. Но в нейната горда и надменна, енергична и малко сурова красота имаше нещо властно, импониращо. Нейният огнен поглед излъчваше някаква загадъчна морна нежност, но вечно засмяната, разкошна алена уста понякога изразяваше нещо много по-друго от нежност и ласка.

Стъпката й, горда и величествена, имаше онази неподражаема гъвкавост, присъща, види се, на всички андалуски; нейният мил и мелодичен глас звучеше понякога твърдо и решително, преливащ се в контраалтови тонове Тази несравнимо красива девойка едновременно привличаше и отблъскваше, за нея напълно можеше да се каже, че е и ангел, и прекрасен демон: тъй силно бушуваха в младата й душа огнено-бурните страсти.

— А — обади се тя, като весело се обърна към дон Торибио, — трябваше една случайна среща с татко, за да ви припомни за нашето съществуване.

— Не говорете тъй, Леона — отвърна любезно младият човек, — всеки, който ви е зърнал поне веднъж, би желал, постоянно да ви вижда!

— Ще благоволите ли да чуете?! Кой ви е научил да говорите тъй сладко и тъй хубаво? Дали не е доня Асунта? Предупреждавам ви, сеньор, за мен туй са напразни усилия!

— Колко сте лоша — шеговито добави младежът, — не напразно ви наричат Леона 4 4 Леона — лъвица (исп) — бел. ред . Изглежда, че обичате да хапете всички, които ви обичат!

— Да, да, момко — подкрепи го старикът, — обаче е време да вечеряме, ще стане късно!

— Веднага, татито — обади се девойката, все тъй весела. — Нали чаках да дойде този хубав момък, тъй любезен — издума тя й изчезна зад вратата.

— Какъв мил характер у тази девойка! — извика след нея старият ранчеро. — Колко щастлив баща съм аз!

„Хм! — помисли си дон Торибио. — Какво значи туй? Навярно става нещо: днес просто не мога да позная този стар хитрец! Във всеки случай ще бъда нащрек: вижда се, че иска да ми устрои някоя мръсна игра! Не можах да видя доня Мартина — продължи той на ум, — дали не е болна?“

— Жена ми почиства кухнята, скоро ще я видиш. Тя ще ни прислужва. А, ето я и нея.

И наистина в стаята влезе жена, която носеше с две ръце грамадно кипящо блюдо. Не беше млада, но мършавото й жълто лице я правеше още по-стара. Това бе Мартина Педросо, съпруга на нашия ранчеро. Като млада е била твърде красива жена, но сега от лош живот, от мизерия и други причини, които не съобщаваше никому, наистина изглеждаше страшно грозна.

Прочее, такава е участта на всяка жена в тези знойни слънчеви южни страни: колкото на младини е по-красива и по-прелестна, толкова по-грозна става на старини.

Изглежда, че доня Мартина бе приятна на младия човек, с когото размени няколко думи. После, като използва момента, когато мъжът й бе зает с нещо странично, за миг се наведе над дон Торибио и пошепна:

— Пази се, момче!

Сетне сложи чинията на масата точно по средата и викна:

— Можете да седнете!

„Да, не съм се лъгал. Против мене се крои нещо!“ — пошепна си дон Торибио.

Седнаха да вечерят.

Всеки взе своята суха, тънка и още гореща питка, протегна ръка и тури от чинията онова късче, което му хареса.