Гюстав Емар: Ранчото на свободата

— Какво да правя, трябва да ви се подчиня! — отвърна полушеговито, полурадостно младият човек.

— А сега, надявам се, че ще се разделим като приятели! — каза дон Рафаел, като му протегна ръка.

— Да, сеньор, вие и брат ви бяхте твърде великодушни към мен! — отвърна Торибио с най-сърдечен и задушевен тон.

— А баща ни?

— Баща ви — повтори цял пребледнял младият човек — бе жесток към мен и неумолим към моята вина, за която твърде жестоко бях наказан с онова, което чухте от устата на вашата прекрасна сестра доня Асунта.

— Да, вярно е — съгласи се дон Рафаел, — баща ни е стар и добър, но само неумолим и непреклонен, както повечето хора на негова възраст. Нима тъй силно го мразите за неговата избухливост, за която и той сега съжалява, вярвайте!

— Няма да бъда прав, ако възненавидя баща ви, дон Рафаел. Ще се помъча да забравя онова, което искаше да ми стори, като помня как вие и брат ви постъпихте с мен. Пък и той ще се успокои, защото след два дни аз няма да бъда вече в тукашните гори; ще ги напусна, може би завинаги! — добави той, сърдечно сломен.

— Как?! Искате да напуснете горите, където сте се родили и сте живели щастлив и свободен живот?

— Да, налага се — въздъхна Торибио. — Искам всичко да забравя и да бъда забравен. До този момент животът ми не бе такъв, какъвто би трябвало да бъде. За много неща сам съм си виновен. Доня Асунта каза истината: аз съм долен човек, но искам да изкупя миналото си. Днешният урок не е изгубен за мен!

— Кажете ни какво ще стане с вас в чуждите краища, които не познавате?

— И аз не зная! Но Бог, който вижда разкаянието ми, ще ми помогне, уверен съм. Един смел човек на добър кон и добре въоръжен никъде не пропада, още повече у нас. Твърде възможно е да отида или при мексиканците, или при испанците.

— Помислете добре: това е един сериозен въпрос! — Всичко обмислих, дон Рафаел! Ще замина може би още тази вечер, затуй приемете моя последен поздрав и сърдечна благодарност, и ако позволите, още няколко думи…

— Моля!

— Дори ако това се отнася за доня Асунта? — с горчива усмивка запита Торибио.

— Защо не? Ще й предадем точно вашите думи.

— Благодаря. Кажете й, че нейните упреци ме направиха съвсем друг човек, че напускам родните гори със сърце, изпълнено със скръб, като се надявам, че скръбта и страданията ще ме преобразят. Предайте й, че моето най-горещо желание е да я видя щастлива и че аз винаги ще се моля за нейното щастие.

— Всичко ще й предам, дон Торибио!

— Благодаря ви, сеньор! Простете, може би няма да се видим вече!

— Кой знае! Може би ще се видим някъде много по-рано, отколкото мислите; казват, че испанците вече идвали насам.

— Дай, Боже, да не припарят тук!

— Амин! От все сърце го желая! Прощавайте и всичко хубаво!

— Благодаря! Бог да ви пази!

Младите хора силно стиснаха ръцете си, казаха си още няколко думи, след което дон Рафаел се метна на коня си.

— Довиждане! — извика той, като пришпори своя мустанг.

— Сбогом! — тъжно отвърна дон Торибио, но другият вече не го чу.

Щом дон Торибио остана сам, случи се нещо небивало.

Този горд и твърд човек изведнъж свали от себе си маската на стоицизма и като доближи коня си, прегърна шията му и почна особено ласкаво да го милва, да му говори като на човек, като на близък приятел и заплака… Този прекрасен кон бе едничкият му верен другар, към който бе привързан с цялата си душа, върху благородното животно изливаше цялата си любов, която не намираше върху кого да прояви.

Преди няколко години дон Торибио по време на своите дълги пътувания из Сонор и тайнствените дебри на Аризона случайно попадна на стадо степни диви коне. След като подгони, улови с ласото си най-хубавата кобила, на която даде известното име Линда.

Чистокръвен степен мустанг, Линда същевременно бе гиздав походен кон, неуморим и издържлив, стегнат, лек и рядко красив. Дон Торибио едва ли не го боготвореше; грижеше се за него като майка за любимото си дете и умното животно разбираше всяка негова дума и движение, подчиняваше му се с особена готовност.

Един богат и виден испанец, очарован от небивалата красота на Линда, предложи на дон Торибио хиляда и петстотин пиастра, които представляват цяло състояние за един такъв авантюрист, който живее ден за ден с каквото му попадне. Но младият човек рязко отказа да се раздели с коня, въпреки че настойчивият купувач все повече и повече увеличаваше цената, докато утрои първата сума. Но и тази голяма сума не съблазни дон Торибио. Освен това, боейки се да не би именитият испанец да нареди да откраднат коня, който не може да купи с пари, дон Торибио, без да каже някому, скоро напусна мястото, където живееше настойчивият купувач.