Гюстав Емар: Ранчото на свободата

Първото ядене бе, разбира се, неизбежно боб с индийски чер пипер, което се среща навсякъде в Мексико. След това доня Мартина сложи на масата къс от печен алигатор, също посипан с пипер, козе сирене и плодове: банани, ананаси, гуяви, лимони и други. Плодовете се купуваха от пазара в Сан Блас, защото жителите на тая страна избягват градинарството и поддържат с гражданите връзки, за да разменят дивеч срещу плодове.

Началото на вечерята премина в мълчание; всички бяха гладни и ядоха с апетит. След като се нахраниха и донесоха сирене и плодове, започна оживен разговор. Самият разговор, шеговит и злъчен от страна на младата девойка и неизменно сдържан и любезен от младия човек, го убеди, че приключението от миналата нощ бе известно не само на дон Хуан, но и на Леона. Дон Торибио отричаше, бранеше се, доколкото можеше и упорито поддържаше оная версия, която поднесе на старика дон Хуан. Той малко участваше в разговора между младите хора; само одобряваше техните остроти и бележки с намигване и смях, и усилено посръбваше вино, като не преставаше да пуши цигара след цигара и се опитваше да налива в чашата на госта, но той упорито отказваше да пие.

Дон Торибио изобщо бе предпазлив човек, а понеже доня Мартина го бе предупредила за възможната опасност, той стана още по-предпазлив. Като разговаряше с доня Леона, той постоянно мислеше как да се изскубне от това място.

Най-после към девет вечерта младата девойка стана и с ироничен тон се сбогува с дон Торибио, като му каза, че отива да си легне. Доня Мартина се бе прибрала в стаята си, но преди да излезе, многозначително изгледа младия човек и без да я видят другите, допря пръст до устните си.

Мъжете останаха сами.

Дон Торибио постоя една минута след излизането на доня Леона и също стана.

— Как, и ти ли напускаш масата; момко? — попита дон Хуан.

— Да — отвърна дон Торибио, — трябва да се пораздвижа.

— Прекрасно, но мисля, че то няма да ти попречи да изпиеш с мен чаша вино или ракия.

— Благодаря — каза дон Торибио, — знаете, че не пия.

— Да, сега ми се виждат съвсем мокра кокошка, а по-рано не се боеше от чаша добро вино.

— Не споря, но всичко мина и замина, виното и ракията са лоши съветници, на които съвсем не се доверявам. Дано никога не опитам нито едното, нито другото!

— Глупости! Виното весели сърцето, а ракията ни прави да виждаме всичко в розова светлина. И тъй, да вдигнем чашите, момко!

— Нито капка! Казах — вече, че няма да пия.

— Ех, както искаш. За твое здраве! — И старикът пресуши чашата си. Тя не бе първата чаша, затова според неговия израз дон Хуан започна да вижда всичко в розова светлина.

— Слушай, я поседни! — обърна се той към младия човек.

— Защо?

— Да си поговорим и да посръбнеш.

— Но аз не пия!

— Ех, все едно! Ще пиеш чиста водица!

— Но и вода не искам, пък и късно стана вече. — Не е ли все едно за нас?

— За вас може да е все едно, но за мен — не! Чувствам се уморен, а пък имам повече от три мили до дома.

— Какви ги разправяш, момко? — прекъсна го старикът с преплитащ се език. — Мислиш ли, че тъй лесно ще те пусна?

— Ех, дявол да го вземе, нали вече е време!

— Какво от туй? Можеш и тук да преспиш! Място има.

— Благодаря, предпочитам да се прибера у дома.

— Винаги можеш да го сториш! И там никой не те чака!

— Кой знае?!

— Поседни, момко, искам да ти кажа нещо.

— Да ми кажете, на мен? — повтори младият човек и наостри уши.

— Да, нещо сериозно!

— Да се говори за сериозна работа, след като е изпито толкова вино, съвсем не сте във форма!

— Не, не чувствам се отлично! Зная, че ти си едно славно момче, искам да те взема за съдружник, за да спечелиш изведнъж четири хиляди пиастри. Хм, какво ще кажеш?

— Много добре, ако е истина, но сега главата ми се върти.

— Мислиш ли? — засмя се старикът. — Не, грешиш, пък и работата съвсем не е рискована.

— Е, както кажете! Съгласен съм, че не е тъй. Само ще ми позволите да си отида, защото виждам, че се подигравате с мен, дон Хуан.

— Не, ще видиш! Давам ти честна дума, че няма да съжаляваш, ако ме послушаш. — И старикът хвана младия човек за наметката. Сарапето се отвори и се показаха два дълги пистолета, които дон Торибио бе мушнал в пояса.

Щом ги видя, старикът неволно потрепера, после, като изгледа иронично младия човек, добави:

— А, прекрасно оръжие имаш! Ха-ха! Отде си го пипнал, дявол да го вземе?

— Не съм ги откраднал — сурово отвърна младият човек, — а ми ги подариха. Виновен съм за смъртта на няколко души, но крадец никога не съм бил! — тъжно отвърна той. — Никога не вземам чуждо.