Гюстав Емар: Ранчото на свободата

— Но ако имаш нож? — запита Рафаел.

— О, ако имах нож, бих се спасил: алигаторите са плашливи.

— Тогава вземи си ножа! Ето го! — каза Лоп.

— Истина ли? Нима ми връщате ножа? — радостно викна младият човек.

— Вземи го по-скоро!

Торибио с радост сграбчи ножа си.

— Няма да забравя, че на вас дължа живота си! — извика той.

— А най-важното е да не се навърташ вече около нашия дом! — каза дон Рафаел. — Да, друг път няма да можем да те спасим!

— Благодаря, имате добро сърце! Благодаря, благодаря ви!

— Хвърляйте! — чу се гръмкият глас на стареца.

— Вземи ножа между зъбите и не ни пречи! — пошепна на нещастника дон Рафаел.

— Да, да, благодаря за съвета! — със задоволство се обади Торибио.

Торибио захапа ножа, както го посъветва дон Рафаел.

— Сбогом! Кураж! — пожелаха му шепнешком двамата братя и като издигнаха Торибио на ръце, прекараха го през отвора, направен в преплетените лиани, и така го хвърлиха във водата, че да падне на крака.

Водата изплиска от тежкото падане на тялото. Младите хора бързо отидоха при баща си. Той стоеше наведен над водата, устремил поглед към нея.

— Най-после! — извика старецът. — Ще видим какво ще прави сега!

Младите хора весело се спогледаха.

Наистина дон Торибио се показа над водата и мощно заплува срещу течението. Изведнъж нещо изплиска, водата се развълнува и два грамадни алигатора се появиха над водата. Единият се движеше вляво, другият — вдясно от нещастния плувец.

— Ха, сега вече става интересно — зашепна старецът. Дон Торибио се гмурна с небивала бързина.

— Свърши се! — добави старецът, като постоя няколко секунди. — Не трая дълго!

Ето че дон Торибио отново се появи над водата и заплува с всичка сила.

Когато той се гмурна, и алигаторите сториха същото, но само след няколко секунди изплуваха с коремите нагоре — и двата мъртви.

— Какво значи това? — извика дядото, като изгледа синовете си недоверчиво и дори подозрително. Но и те бяха учудени и разочаровани като самия него.

— Да вървим у дома! Нямаме никаква работа тук! — ядосан изкрещя старецът, като изкачваше стръмния бряг. — Ясно е, че тази птица ще избегне нещастието.

Първите утринни лъчи украсиха с блед опалов цвят гигантските латании и палмите в гората. Парите на прозрачната мъгла трептяха от тихия утринен ветрец над сънливата река, все още тъмна от сенките на гъсто сведените над нея дървета. По всяка тревица, по всяко листенце трепкаха светлите капки на росата. Сред вейките се чуваше шумът на пробуждащите се птици и някаква смътна хармония на плахи звуци изпълваше въздуха. Минута-две и тази смътна мелодия ще се превърне в гръмлив, радостен и тържествен концерт на стотици гласове, поздравяващи изгрева на слънцето, този царствен светлик, чиито златни лъчи разливат навсякъде животворна сила.

Зад един завой на реката се показа огромна кола с големи и тежки колела от цяло парче дърво, запрегната с чифт едри волове. Животните проточено мучаха, подушили мириса на сочната трева, която приятно дразнеше обонянието им. До колата бавно крачеше петдесет, петдесет и пет годишен мъж с атлетично тяло, с мрачно навъсено лице, което още от пръв поглед будеше недотам приятно впечатление.

Изведнъж той трепна и спря колата: на няколко крачки встрани от водата излезе човек и като стъпи на брега, отърси се като мокро куче. Дрехите му съвсем бяха вир-вода, а в ръка държеше грамаден нож.

Той не видя наближаващата кола, машинално огледа околната местност, без да види нещо пред себе си, защото дългите мокри коси му закриваха очите и му пречеха да вижда. Тоя човек беше самият дон Торибио, или Калаверас. Като заби три пъти ножа си в земята до самата дръжка, за да го почисти добре, мушна го в пояса си. След като привърши всичко, готов бе да се изтегне на тревата, но изведнъж чу рязко и отсечено изсвирване, което го накара да вдигне глава и да се огледа.

От близките храсти се появи с дълъг бич в ръка човекът, който се движеше зад колата, а сега я бе оставил в храсталака.

— А-а — викна младият човек, — дон Хуан Педросо!

— Същият, момко — отвърна дон Хуан. — Видях те, когато излизаше от водата като скитник по крайбрежието на Сан Блас, и се питах дали не си побъркан да се къпеш, преди да съмне, в такова място, където няма кой да ти се притече на помощ, и в река, която гъмжи от алигатори.

Дон Торибио мълчаливо се усмихна.

— Може би някой от твоите многобройни врагове се е хванал на бас, издебнал те и те е бутнал в реката за храна на алигаторите! Хм! Какво ще кажеш?