Гюстав Емар: Ранчото на свободата

Спрял се за момент, той като че се ослуша и дори се наведе към земята, сетне изведнъж се изправи и завит до уши в своето сарапе 1 1 Сарапе — наметало (исп.) — бел. ред. , измърмори:

— Не, не, имам грешка, нищо не се чува! — и като изгледа още веднъж цялата местност, тръгна край реката, докато стигна гъста горичка от лимонови дървета, случайно израсли досами водата. Скрит в храстите като хищен звяр, постоя един момент, после, като тури два пръста в уста, изсвири тъй, че и най-опитното ухо би го взело за звук от гърмяща змия.

Застанал сред малката лимонова горичка, непознатият не бе далеч от ранчото и наблюдаваше всичко, но самият той не можеше да бъде видян. Ранчото бе потънало в мрак, никаква светлина не се виждаше. Щом се чу слабото изсвирване на непознатия, вратата тихо се отвори и на прага се появи млада седемнайсетгодишна девойка с метната на дясното рамо стомна, поддържана от нейната гола и прелестна ръка. За миг девойката застана нерешително, насочила погледа на прекрасните си черни очи към спящите брегове на реката. После тихо затвори вратата, спусна се предпазливо по стълбата и тръгна бавно към лимоновата гора, където се криеше младият човек.

Когато девойката беше съвсем на няколко крачки от него, младият човек радостно извика, хвърли се пред краката на младата девойка и рече:

— О, Асунта! Скъпа ми Асунта, вие сте тук! Най — после се решихте да дойдете на тази първа среща.

— Да, и последна, Торибио! — отвърна девойката с приятен, но тъжен глас.

— Боже мой! Какво казвате! Не можах да ви чуя добре!

— Не, много добре чухте какво ви казах, Торибио! Това е първото и последно наше свиждане, на каквото някога ще се реша.

— О, боже! — зашепна той, като закриваше с ръце лицето си.

Девойката наистина бе прелестна, изпълнена с грация и чиста девствена красота. Тази чаровна външност криеше рядка душа, ангелска доброта, твърда воля и благородство, неотстъпваща пред нищо и безкрайно искрена. Израснала и възпитана сред тази величествена и девствена природа, тя бе свикнала да бъде честна, правдива и откровена, от нищо не се притесняваше и се ползваше винаги с неограничена свобода. Тя бе чужда на страха и смелостта на европейката, но макар и млада, умееше да предизвиква уважение към себе си дори и у тия полудиви хора, сред които живееше още от раждането си. С една дума, тя бе цялостен характер като тези гори, силна и същевременно нежна и любяща.

— Защо се преструвате, че скърбите, когато сърцето ви не познава какво е скръб, Торибио? — студено заговори тя, като гледаше младия човек.

— Не ме ли обичате? — извика той и вдигна глава.

— Не — решително и спокойно отвърна тя, — съвсем не тъй, както вие мислите.

— Защо не ме обичате, Асунта, с какво съм по-лош от моите връстници?

— Съвсем излишен въпрос, Торибио.

— Щом не ме обичате, защо дойдохте на срещата, която ви определих?

— Защо ли? Защото съм честна девойка и не искам да храните надежди, които няма да се осъществят.

— Асунта!

— Не умея да говоря другояче, Торибио, не мога да крия мислите си с красиви и приятни думи! Какво да правя?

— Нека бъде тъй! Говорете, ще ви слушам!

— Вчера използвахте момента, когато леля ми не бе в стаята и ми хвърилихте букет цветя. Можех веднага да се престоря, че не разбирам смисъла на този подарък, но не исках. Предпочетох лично да ви говоря, Торибио, да ви кажа, че не ви обичам и никога няма да ви обичам; че не сте мой любим и никога няма да станете такъв. Забравете ме. Във вашите гори и в съседните градове има много девойки, които ще пожелаят вашата любов. Мен съвсем не ме познавате. Днес за пръв път говорите с мен. Макар и да ви се харесвам, чувството ви още не е пуснало дълбоки корени. Нека се разделим приятелски, не ви желая злото, Торибио; твърде ще се радвам, ако науча, че друга жена ще сподели любовта ви. А сега сбогом! Казах ви всичко. — При тези думи девойката понечи да си тръгне.

— Не, чакайте! — сърдито извика младият човек.

— Какво искате? — попита девойката, като се обърна.

— Аз ви изслушах докрай, каквото и да ми струваше то, Асунта, а сега искам да ви отговоря.

— Защо? Думите ви с нищо няма да променят решението ми.

— Също тъй, както няма да променят и моето.

— Какво искате да кажете?

— Обичам ви, Асунта, и нищо на света не може да ме застави да се откажа от тази любов, да се откажа от вас!

— Както обичате! — отвърна девойката, като сви рамене.

— Казвам ви: вие ще бъдете моя!

— Никога!