Гюстав Емар: Ранчото на свободата

Затова хората на Пало Мулатос бяха богати и от все сърце желаеха войната да продължи. Дотогава в нея никой от тях не мислеше активно да участва, макар мексиканците да воюваха повече от четири години с испанците за независимостта си.

Тези чеда на девствените гори какво ги интересуваше кървавата вражда между мексиканци и испанци? Тази независимост не им носеше абсолютно нищо, защото и без нея те винаги се радваха на свобода и независимост из дебрите на своите гори.

Като нямаха средства да издържат свой свещеник, хората на Пало Мулатос отиваха само в неделя и празник в своята църквица, където винаги идваше по някой свещеник от близките градчета.

Другите съседни села, които нямаха и църкви, идваха в неделя и празнични дни на църковна служба и духовна проповед в Пало Мулатос, където прекарваха остатъка от деня във веселие. Вечер всеки възсядате коня си и се връщаше вкъщи, като носеше купеното от пазара, намиращ се на главния и голям площад на Пало Мулатос. В такива дни хората на селото достигаха до две хиляди души заедно с жените и децата. Тези, които се завръщаха, вървяха или сами, или пък на малки групи, като обсъждаха различни неща, или пък си разправяха какво са чули.

В американските гори се намират много отровни растения, като пало мулато (род антилско дърво — твърде отровно), лиани и много други. От пало мулато се добива най-страшната отрова, наречена „дървено мляко“. Именно това пало мулато се среща навсякъде край селото, поради което му е дадено и това известно име.

На разстояние три пушечни изстрела от Пало Мулатос, върху самия бряг на река, в твърде красива местност се издигаше ранчо, построено от дървени греди върху здрава каменна основа, доста високо над земята. До входа на ранчото се отиваше по шест каменни стъпала, грубо издялани, но здраво свързани помежду си. До постройката имаше голям хамбар, който служеше за зимните запаси от зърно и фураж, а също тъй и за кухня. Зад ранчото се виждаше конюшнята за седем-осем коня.

Не липсваше и добре уредена и отрупана с цветя голяма градина, част от която се простираше и зад оградата — едно твърде необикновено явление тук, където никой не иска да обработва земята.

Вътре ранчото имаше пет-шест големи стаи, разделени с прегради от колове и пръти. Обзаведени бяха с проста и груба мебел, цареше небивала чистота, която учудваше всеки гост. Стопанинът на ранчото минаваше за богат човек, пък и наистина бе доста богат.

На стотина крачки пред ранчото гигантска латания, повалена от буря, бе паднала напреки върху реката и преплетена от здрави лиани, бе останала на около пет метра над водата, образувайки естествен висящ мост.

С течение на времето лианите все повече се бяха разраствали и преплитали и образуваха лек прозрачен покрив като нежна дантела. Вятърът клатеше гигантското стъбло върху лианите, но то здраво се държеше подобно на солидните съвременни мостове. През този естествен висящ мост постоянно минаваха пътници пеша, дори и на коне, промъкваха се през две капризно зелени стени, които се сливаха към върха и образуваха фантастична висяща галерия.

Околните жители постоянно се ползваха от този висящ мост, за да скъсят пътя, като донасяха тук окапали листа, пръти и пръст.

Всеки, който минаваше по моста, отлично виждаше през пролуките на листата и тънките лиани, а самият той оставаше съвсем скрит за околните.

Веднъж през първите дни на месец май 1814 година към четири часа сутринта, когато луната още разливаше по цялата околност своята студено-синкава светлина и наоколо бе светло като ден, хладен вятър тайнствено повя по върховете и могъщите вейки на зелените гиганти.

Наоколо цареше невъзмутима тържествена тишина. Изведнъж откъм реката се чу бесен конски тропот, мостът се разклати и след миг на брега скочи човек. Той бе около двайсет и седем годишен, висок, строен, дори щеше да изглежда, красив, ако злобата и жестокостта не правеха лицето му отблъскващо.

Облечен бе с костюм, който малко се различаваше от обикновените дрехи на ранчеро, но беше доста по-скромен. На много места беше разкъсан от шиповете на бодливи храсти и дървета — навярно дълго беше ходил по горски пътеки или пък бе вървял направо.

На пояса му висеше, закачен с халка, голям ловджийски нож без ножница и друг един дълъг нож, наполовина скрит в тъмночервен пояс от китайско платно. Зад рамото му се подаваше прекрасна английска пушка. Високи над коленете гети от кожата на ягуар плътно прилепваха към силните мускулести крака; на главата си носеше шапка от агнешка кожа, ниско нахлупена, обшита с черни и розови мъниста. Изпод прихлупената до очите му шапка, скриваща наполовина лицето на младия човек се показваха гъсти кичури от ситни копринени черни къдри, които се разстилаха като красиви вълни върху раменете на непознатия.