Кристиян Емар - Морето съвсем не се вижда

Кател не греши, когато казва, че във временните жилища хич не могат да хванат края на децата. А тя, когато е в състояние на трескава възбуда и излиза жадна за простор — по пантофи и без палто, няма ли да бъде незабавно изложена на многобройни погледи?

По свой начин кварталът разпределя всекидневния живот. Всеки си протича в своя ограничен декор, съседен на другия. Може би защото не съществува понятието „насреща“.

Прозорецът гледа към тясна уличка, която опира до навеса и кафезите за зайци на съседа, чиято врата е разположена, както всички останали врати. Трябва да се зачуе сирената на полицията или на „Бърза помощ“, или пък и двете, за да наизлязат всички и актьорите да се размесят.

Така че, когато Серж съобщи, че Марсиал работи в „Алжеко“, на майка му й трябваше време, за да разбере и да реагира.

— Какво е това „Алжеко“?

Името звучеше като фирма на малки магазини на самообслужване.

— Бараката на строителното…

— И какво прави в „Алжеко“?

— Не знам, кръстницата на Надин ми каза, когато минах с моторетката.

Кръстницата на Надин не дойде тоя ден. Всяка сряда тя си води децата с автобуса в хигиенния пункт. Ваксини, повиквания, а освен това има ден за пране, ден за инжекции. Но на следващия ден тя беше на входа на училището. Майката на Серж също, което е рядкост.

Когато се видеха край оградата от червени тухли, те не си говореха много. Всяка стоеше с ръце в джобовете, с почти стиснати юмруци на корема. Не се чувствуваха никак удобно, макар че не бяха единствените, обули на бос крак обувките.

Беше им студено. Винаги духа вятър пред входовете на училищата. Ето защо майките, които идват с коли, чакат вътре, паркирали в двойна колона.

Брюно изскочи като тапа, отхапа от кифлата си и притича към Надин, която излизаше от прогимназията, мърморейки:

— Имам да правя домашно за Общия съвет. И откъде ще намеря документи, а?

— И Марсиал ли има?

— Не сме в една и съща група. Той има да пише за автомобилната обиколка в Манс.

Предишната седмица трябваше да занесат по пакет прах за пране, беше лесно, ама Общият съвет…

Групата, разположена по ширината на тротоара, е смутена, но накрая се размърдва.

— Знаеш ли, че Марсиал е на хубаво място? — казва кръстницата на Надин. — В „Алжеко“ е. Гледа едно дете.

— Кога?

— След училище.

— Живее ли някой в „Алжеко“?

Кръстницата се поколеба:

— Родителите работят.

И тя смени темата. Странна история. Защо ще му плащат на Марсиал да гледа дете в бараката на строителното след училище?

Майката мина нарочно два пъти пред жълтата барака. Втория път видя на вратата едно момиче с ролки на главата. Същата вечер Серж каза, че ще отиде да спи с Марсиал в „Алжеко“. Щели да поиграят на карти с още един.

— Ама Марсиал спи ли в „Алжеко“?

— Знаеш много добре, че той пази детето…

Майката подреждаше чантата си и изведнъж се спря:

— Всяка нощ ли спи там?

— Разбира се, родителите живеят в Париж.

— В Париж ли? Ама какво ми разправяш ти? А през деня?

— Взели са слугиня до пет часа.

Една слугиня значи е натоварена да купува мляко и хартиени пелени, а мършавият 13-годишен Марсиал, с пакет цигари, поддържа нафтовата печка и е нает за нощен пазач.

Положението се прояснява сега пред очите на майката. Тя щраква закопчалката на чантичката и поема през буренака към караваните, следвана от Надин.

— Как да направя за Общия съвет? Имаме го за утре…

— Сега не е моментът, мила. Бягай да потърсиш във вестниците. Аз трябва да поговоря с кръстницата ти.

Това стана бързо. Смаяна, кръстницата започна да се оправдава:

— Марсиал отива, колкото да почака…

— Какво да почака? Да пламне бараката ли? Ако ти си луда също, да повикаме пожарната…

— Когато родителите си дойдат… Те трябва да ми платят остатъка. Ще им кажем, че така не може да продължава. Ама знаеш ли, те са женени…

— И какво от това?

— Не са заедно… и не могат да идват често… Той държал гараж.

Майката се спря за миг, докосваше се до една човешка съдба, но после отряза:

— Можеш да ми разправяш каквото си искаш, но аз ще изпълня дълга си…

Надин се върна без вестници. Толкова по-зле, няма да има никакви документи за Общия съвет. Ако учителката не е доволна… Но това, което ставаше около кухненската маса, беше по-интересно. С ножица в ръка майката изрязваше думи от стари списания и с крайчеца на пръстите си съставяше изречения върху един кариран лист.

Намерете ми „опасност“, дори да е на парчета, Брюно, не яж лепилото!