Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

Бързаха, мушамяната покривка, ставаше лепкава.

— Готово: помощ на човек, който е в опасност.

— Какво е това?

— Гражданско обучение. Като Общия съвет. Че и по-добре.

Полицията се намеси. Кръстницата на Надин се сърди цяла седмица. Майката пък прекосяваше квартала с още по-вирната брадичка и с отговорен вид, поради който удължаваше крачка. Но защо анонимно писмо?

— Защото на мене нямаше да ми повярват, те ме познават, тъй да се каже!

Зала „Никол“.

Железните легла са наредени от двете страни на един свод, под който цял ден преминават колички, но сега е десет часът вечерта и снопове ярка светлина са насочени само към възглавниците на неколцина болни. Тя прави знак с ръка. Лежи под завивките и само пръстите й се движат, преди думите да излязат от подпухналата й уста. Пръстите й са все така тънки, халката й се плъзга по ставата.

— Виждате…

Ръката й пада.

— Той ме напердаши.

Сълзите смъдят в очите й, които сякаш са се смалили.

— Бях ви казала, че ще ме пребие. По-добре да го беше направил…

Погледът й се отклонява и се спира на голата стена.

— Изгубих си обувката, като тичах, и той, като ме настигна, с тока… Добре че малките не бяха там.

Ръката й хваща моята. Протезите й са в пластмасово легенче на нощното шкафче.

— Малките. Все за малките си мисля.

Настъпва тишина. Разчорлената й неузнаваема глава се е вдълбала във възглавницата.

— Аз нямам нужда от нищо, от нищичко вече. А Жози, като се върне, ще й кажат, че са ме откарали с линейка… Тя е вечерна смяна тази седмица.

Според констатацията на полицията тя беше пила, беше предизвикала Кател Реймон и разгневен, той…

— Няма да се върна вече. Не искам да се връщам. Само да си ми даде малките.

Не е време сега да се говори за безплатна съдебна помощ, за следствие. Трябва веднага да се поиска сънотворно и да се пъхне ръката й под опънатата завивка. Младата болногледачка се възмущава:

— Ама в края на краищата няма ли да го озаптите тоя чичко?

Тя е медицинска сестра-стажантка. Още не знае, че чичкото не може да бъде озаптен.

Мозъчно сътресение. Тя се прибира в къщи след изтичането на срока за наблюдение. Той беше домакинствувал и беше залепил линолеума. Не си размениха нито дума. Съседите не я поглеждат и тя знае защо; страхуват се да не ги помоли да свидетелствуват.

Възпитателката, която не пожела да остави през това време „бащата“ и Серж насаме, намери на Серж място в един селски интернат.

Кой би могъл да повлияе на Кател? В завода го ценят, той уважава пазителите на реда, никога не са го виждали пиян, по-скоро е за окайване, че гледа три деца, които не са негови, освен трите, които е направил на тази вдовица, „добре известна на социалните служби“. Има образование, или поне той си мисли така. Ходил е в Алжир и познава „арабите“. Няма приятели, не играе на карти. В къщи се задоволява да си поправя моторетката и да пердаши своите.

Извън това не чете вестници и не гледа телевизия, защото вечер си ляга скапан от умора, но оставя телевизорът да гърми, докато децата заспят, понеже те имат нужда от развлечения. Изобщо обича семейния живот.

Тя донесе списания от болницата, чете ги и ги препрочита. Излезе един-единствен път до края на улицата, за да навести по-голямата дъщеря на кръстницата на Надин, която се изгорила лошо.

— Изгорена е със сто градуса. Мъжът й се върнал, както всяка вечер, а тя топлела стаята за малкия, но той й хвърлил запаления спиртник в краката. Не е в болница, понеже не пожелала да го напусне. Сестрата идва да й прави превръзки в къщи. Той пие, това е порок. Какво да се прави, човек обича само веднъж.

И пак се захваща със списанията си. Със своя хороскоп и с тоя на Серж. Надин следи само своя.

— Ами Жози?

— Тя даже не знае да чете — подиграва й се Надин.

— А, знам да чета, ама не им вярвам.

— Защо?

— Защото така.

— Аз не казвам, че им вярвам, но това дава указания. Всеки път, когато ми кажат да се пазя, съм сигурна, че трябва да се пазя от сестра си. Щом тя ми пише, винаги има листенце от цвете в писмото. Изтръсквам го над огъня.

— Че лошо ли е листенце?

— Както всяко нещо, зависи кой ти го изпраща. Тя знае много такива неща. Когато ми пише, значи нещо си е наумила. Да я видите само с офъканите й коси. На 43 години няма нито един зъб, чудя се какво ги прави.

Тя се смее, приятно е да я гледаш как се смее.

Съседката донася списание „Детектив“.

— Прочетохте ли го вече? — пита майката, прелиствайки го разсеяно. — „Детектив“ ми е любимото списание. Не е като фотороманите, ами е животът, какъвто си е.