Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

Отново става сериозна и добавя: „Това ме успокоява.“

Всички тези бити и изгорени жени са нейни сестри, свързани по някакъв невидим начин. Тя, която е толкова горда, познава тяхното унижение. Знае от какво се състои примирението им.

Възпитателката дойде да види защо Серж не се е върнал в интерната.

— Защото не му е вързан там пъпът. Той се уплаши да не го изгонят, а пък аз не мога да намеря тази сума. Този месец и свекърва ми е при мене. Теоретически плащаме двете, но фактически аз се оправям.

Какво искате, тя ми е свекърва, не че се бяхме скарали… Ако трябва да разчитам на сестра си, тя няма пукната стотинка. То и аз не съм богата, но все пак я нареждам.

Серж трябва да се върне в интерната, ще поискат аванс от тримесечната му стипендия. Възпитателната си отива.

— Ама и тая си я бива. Предпочитам я пред другата. Какви ли не се срещат. Другата искаше на всяка цена да се омъжа за бащата. Понякога си казвам, че можем да го направим едновременно с първото причастие на Надин, ама за какво ли? Обаче тоя, дето го предпочитам, е възпитателят на моя Жаник, той е наистина бомба, умее да приказва. Някой ден ще дойде с жена си. Разбира се, не сме му само ние на главата, но той е приятел. Не всички си приличат. Някои минават веднъж на три месеца, ще речеш, че са инкасатори. Ама на такива аз не им казвам нищо, всичко е наред. И после може да стигна до крайност. Трябва да си изживееш, каквото ти е писано.

И тя разтърсва коси с онова леко предизвикателство, което е част от достойнството й.

Когато беше малка, непроницаемото й лице, което контрастираше с детската възраст, сякаш премълчаваше всевъзможни тайни и всичко онова, което останалите не можеха да разберат. Изражението й ясно го подсказваше, дори и ако зад тази външност Югет криеше най-безобидни мисли: „Краката ми са студени“ или „Ще си оставя недоядения спанак“.

— Е, хайде де, принцесо!

Докарана на масата с тази обида, Югет трябваше да става все за едни и същи работи: да донесе супника, да отвори прозореца, за да вземе маслото, без да пусне котката да влезе, или пък да сложи да се сгрее вода за съдовете.

Да, там тя беше принцеса. Вдъхваща завист, недоверие, та дори мъничко страх, дразнеща — като човек, който чете и мълчи.

От името на майка си тя пишеше няколко то писма, които трябваше да се изпратят в годината. Още на десет години тя отправяше „отличните си почитания“ към кмета заради купоните за въглища, на директора на ленената фабрика и на тоя на психиатрията с молба да задържат „мъжа й колкото се може повече, предвид болестта, която има“. Кой ли е забелязвал правописните й грешки? В къщи тя минаваше за интелектуалка, макар тази дума да беше непозната.

В училище беше „оная, дето изглежда не е глупава“. Учителката въздишаше. Трябваше да се подхваща отначало, да й се обяснява всичко, което тя се преструваше, че е разбрала.

Тя се преструваше, това беше най-лошото. Само тя познаваше двойната игра, която играеше, без нищо да каже или да прави нарочно. Единственото, което й оставаше, беше да дразни учителката си с вида си, който сякаш казваше: за какво служи логическият анализ? И да упражнява властта си в къщи, тя дори си позволяваше твърде много.

Обаче това, което я интересуваше, беше всичко останало. Имаше желание например да отиде за риба с Деде, но не смееше. Той се връщаше с пръсти, почернели от пипането на червеите и мокър до колене.

— Никога ли не ходиш на морето?

— Не.

— То е на шест километра, върви се все по един и същ път.

— Зная.

Имаше само един завой след къщата, облепена цялата с черупки. В нея живееше един пенсионер от Индокитай.

— Ами къде отиваше с брат си, когато тръгнахте с велосипеди?

— В гората.

Слънцето провираше лъчите си като паяжини между буковете, те зарязваха колелата си в траповете, пълни с листа, където краката затъваха, и отиваха сред гъсталаците от папрат. Крехките гъби едва се държаха изправени. Изпонадупчени, сбръчкани, безобидни. Югет напълваше шапчицата си.

— Ако обичаше да ходиш за гъби, щеше да обичаш да ходиш и за скариди — казваше Деде. — Вървиш по пясъка и се вглеждаш, виждаш две малки дупки и…

И досега тя обича полето и разходките с кола, всичко, което я изтръгва от жалкия квартал, който тя гледа с очите на случайния пътник.

— Събарят колибите и тия изгорели греди, струпани накуп, са още по-тъжни от самите рушевини. Децата ходят там да играят и се връщат като въглищари.

Тя се разведрява, щом градът остане назад.