Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Разбира се, скъпа! Може би ще ми помогнеш да се отърва от кошмарите си! — Той също й намигна.

Дарлийн бе твърде възрастна, за да се изчервява, но усети тръпката нагоре по бедрата си и знаеше как да я излекува. Как ли би я целувал с тези големи мустаци?

На следващия ден Лоуънстайн призова на свидетелската банка Франк Джонсън — висок, мускулест чернокож младеж, на години горе-долу колкото Чад. Джонсън леко накуцваше. Размахваше едната си ръка около тялото си, а другата държеше плътно прилепнала. Беше облечен в евтин полиестерен костюм с консервативна кройка — униформата на изтормозените от обвинението свидетели. Само че дрехите му бяха в пълен безпорядък. Ризата бе разкопчана почти до пъпа, на мястото на вратовръзката висеше масивен златен медальон, заровен в космите на гърдите му. Косата му бе остригана на ивици, а над слепоочията му бяха прорязани две мълнии. Още от пръв поглед Шон си даде сметка, че Мак беше прав. Прокурорът се бе споразумял с Джонсън. Когато влезе през задната врата и мина покрай него, Шон забеляза малко квадратно етикетче, закрепено за задния край на сакото му.

— Извинете, ваша светлост — каза Шон и тръгна след свидетеля към банката. — Мистър Джонсън, от сакото ви виси нещо.

Той бързо протегна ръка и откъсна етикетчето. Да облече престъпника Джонсън като почтен, редовно ходещ на църква гражданин, изглежда беше идея на Лоуънстайн. Вероятно бе купил костюма снощи и го бе хвърлил на Джонсън, за да го облече за делото.

— О! Това е етикетче с цена — каза Шон и го вдигна така, че всички да могат да го видят. — Шейсет и девет долара и петдесет цента от магазина на Пени. Добра покупка!

— Сержантът ми го купи днес сутринта — отговори Джонсън и посочи към Гамбоа.

— Хубав костюм — кимна му Шон.

— Ваша светлост — намеси се Лоуънстайн, — длъжни ли сме да слушаме остроумията на защитата?

— Младежът се облича добре, това е всичко — намигна Шон.

— Престанете, Барет — скара му се Маклин, но по изражението на лицето му личеше, че епизодът му е доставил удоволствие. Той и колегите му непрекъснато се срещаха с подобни преоблечени бандити, които се опитваха да измъкнат по-лека присъда чрез лъжесвидетелство.

Лоуънстайн започна да задава въпросите си един по един, като ги четеше от бележника си и ги отбелязваше с кръстче. Първо Джонсън потвърди, че е познавал Чад Къртис като професионален бейзболист, а после каза, че на 15 октомври, неделя сутринта, Чад е отишъл при него с открит бял форд мустанг, модел 1987 година. Двамата седнали в стаята, за да гледат футбол и пият бира и след малко Чад заговорил за колата.

— Поиска от мен да го отърва от нея — заяви Джонсън.

Лоуънстайн бе успял да го предразположи с поредицата основни въпроси за самоличността му, адреса му, за това дали познава обвиняемия и така нататък. Сега Джонсън се чувстваше спокоен и дързостта му се възвръщаше с всяка измината минута.

— Какво точно каза той? — попита Лоуънстайн.

— Каза, искам да разкараш тази красавица, братле — отговори Джонсън и вдигна предизвикателно брадичката си. — Затрий я така, че никой да не може да я намери.

Прокурорът поклати многозначително глава. Джонсън бе най-важният му свидетел. Той щеше да вкара Чад Къртис зад решетките и се бе облякъл специално за случая.

— Вие попитахте ли го защо иска да го отървете от колата?

— Попитах го дали не я търсят. Човек трябва да разбере най-напред това — отвърна Джонсън с тон на познавач. Беше експерт по кражбите на коли.

— А какво отговори той?

— Че не е крадена. Собственикът й повече нямало да има нужда от нея.

— Аха — кимна Лоуънстайн и потри брадичката си. — Спомена ли той още нещо за собственика?

— Само, че не бил в състояние да възрази — Джонсън се усмихна и хвърли многозначителен поглед на съдебните заседатели.

Прокурорът също ги изгледа, сякаш се чудеше какво означава всичко това.

— Попитахте ли го, какво иска да каже?

— Защо ми беше да го питам? Той ми даде проклетата кола и само от частите щях да изкарам две-три хилядарки. Да не съм глупак?

— Какво стана след това? — продължи прокурорът.

— Хвърли ми ключовете и каза: „Само гледай наистина да изчезне от лицето на земята“.

Лоуънстайн се приближи до него и присви очи.

— Това ли бяха точните му думи?

Джонсън отговори, без никакво колебание:

— Да — и стреля с пръст по прокурора за по-голяма тежест.

— Разбирам — поклати глава Лоуънстайн, който искаше да извлече максималните дивиденти от сцената. Бе подпрял брадичката си с ръка, замислен над казаното от свидетеля, сякаш наистина го чуваше за първи път.