Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Клиентка на банката? — Дарлийн направи физиономия.

— Може би — кимна Мак. Беше дошъл моментът наистина да се направи на актьор.

— Съжалявам, мистър Макдъф — поклати глава жената, — но не ми е позволено да давам информация за клиентите ни.

— Дарлийн — настоя той, — просто искам да знам дали тази жена е имала работа с вашата банка.

— Точно това нямам право да съобщавам. Клиентите ни разчитат на нашата дискретност.

Мак извади състарената снимка на Робин и я улови така, че служителката да може да я види. Засега му стигаше да разбере дали я познава, без да му казва името й. По изражението на лицето й разбра, че знае нещо. Ако жената от снимката не беше клиентка на банката, Дарлийн нямаше да наруши никакви правила, ако му кажеше, че не я виждала, но ако я познаваше, тогава трябваше да я накара да изплюе камъчето.

Мак опря големите си ръце на бюрото и я изгледа като набито куче.

— Не можеш ли да направиш изключение?

— Съжалявам.

Той пое дълбоко въздух. Трябваше да направи всичко възможно, за да отвори тази стара чанта.

— Слушай, скъпа, можеш ли да пазиш тайна?

Дарлийн се изчерви заради близостта на едрото му тяло — Ами, колкото всички останали — отвърна тя и се изкиска като ученичка.

— Искам да ти покажа нещо — продължи Мак и бръкна във вътрешния си джоб. — Не бях честен докрай с теб, Дарлийн. Аз съм сержант Макдъф от Лос Анджелес. — Той отвори портфейла си и й показа старата си полицейска значка.

— Разбирам — каза тя, но Мак виждаше, че не разбира. Точно това му трябваше. Импровизираше.

— Няма да те лъжа — той се наведе на сантиметри от лицето й и продължи шепнешком. — Тук би трябвало да съм на почивка. Миналия месец прекарах инфаркт… доста тежък… Не трябва дори да мисля за работата поне още два месеца…

— Аха — кимна тя. Опитваше се да разбере накъде бие този страхотен тип и се вгледа в сините му очи.

— С две думи, работя в отдел „Убийства“ и от месеци издирвам една заподозряна. Всъщност заради нея получих инфаркта. Работех по осемнайсет часа на ден…

— Мислиш, че е убила някого? — прошепна Дарлийн и се огледа. Шефката й не гледаше към тях.

— Не просто някого — отговори Мак зловещо. — Чувала ли си за случая „Кросби“? Преди шест месеца пресата прогърмя за него.

— Не, не мисля — поклати глава Дарлийн.

— Имаш късмет. Работя в полицията от двайсет и пет години и не съм виждал по-жестоко нещо. Тази симпатична възрастна дама е убила трите си внучета, когато ги е взела, за да ги гледа известно време…

Смляла ги е на кайма! Имала два големи добермана и…

— Боже мой! — възкликна служителката, а Мак се отдръпна назад.

— От деня, в който влязох в стаята на онези деца, не съм спал.

Кръвта… Не съм престанал да сънувам кошмари!

Разбра, че е лапнала въдицата. Сега трябваше да навие макарата.

— Все още не мога да разбера с какво мога да помогна.

— Имам основания да вярвам, че тази жена живее някъде тук и е клиент на тази банка — продължи да лъже Мак.

— Мак, много искам да ти помогна, но наистина ще си изпатя, ако разговарям с външен човек за клиентите ни — тя докосна ръката му.

— Дирлийн, трябва да ми помогнеш — каза Мак умолително и улови ръката й. — Утре заминавам и няма как да се върна повече. Не можеш ли просто да хвърлиш едно око на снимката? — Той я бутна към нея на бюрото. — Заради децата!

Дарлийн погледна снимката и започна да изучава лицето.

— Идвала е тук, нали? — продължи да упорства Мак.

— Ще трябва да говориш с шефката. — Дарлийн му върна снимката.

— Дарлийн… Хайде, имам нужда от помощта ти! Тази жена пръсна главите на внучетата си и ги даде на… — той замълча. Започна да диша тежко и да разтрива гърдите си с ръка.

— Добре ли си, Мак?

— Не, не съвсем… Няма да се оправя, докато не пипна това чудовище!

Трябва да си получи заслуженото и знам, че ако не я заловя аз, никой друг няма да успее… бях в стаята на онези деца…

Най-накрая Дарлийн се предаде.

— Не само ти я търсиш.

— Значи си я виждала!

— Няколко пъти.

— Кога? — попита Мак.

— Хайде да не говорим тук — отвърна тя и отново се огледа боязливо.

Сега шефката гледаше към тях. — Мога да изгубя работата си! — Тя се наведе към него и добави: — Свършвам в четири и половина. Искаш ли да се срещнем в „Дивите коне“? На две пресечки оттук, вляво.

— Знам къде е.

— Чакай ме там — каза тя и се усмихна на големите му сини очи.

— Добре.

Мак стана.

— Ще ти струва едно-две питиета — подхвърли тя и му намигна.