Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

Вълните бяха големи и яростни, чайките се криеха от вятъра.

Шон спря, обърна се към Кари и тя му се усмихна. Целуна я и за миг лицето й го защити от хапещия вятър. Знаеше, че е достатъчно да я прегърне, за да забрави всички неприятности. Сред бурята от съмнения, неувереност и подозрения, единственото нещо, в което бе сигурен, беше тя.

Лоуънстайн скоро щеше да призове на свидетелската банка клиента му.

Преди това смяташе да разпита хлапетата, Тод и Никол, които бяха видели Чад Къртис да бие Робин на плажа и Франк Джонсън, който твърдеше, че се отървал от колата по молба на Чад. Ако някъде в Америка се намереше адвокат, който да изтълкува това показание в полза на Къртис, Лоуънстайн би искал да разбере що за човек е. Най-накрая, като съкрушителен удар, пред съда трябваше да се яви разплаканата майка на Робин, за да видят съдебните заседатели, че изчезналата е била нечия дъщеря, че майка й плаче за нея всяка нощ и проклина деня, в който е чула името Чад Къртис.

— Повикайте Тод Грант — обяви Лоуънстайн.

— Тод Грант — разнесе се гласът на съдебния пристав.

— Тук! — извика хлапето, като че ли беше на вечерна проверка и бързо стана от мястото си на втория ред, където седеше до майка си. Беше облечен както и тогава на плажа. Извини се на тримата души, пред чиито места трябваше да мине, за да стигне до средната пътека и се отправи към свидетелската банка. Цялото му тяло трепереше.

Лоуънстайн отново носеше изпоцапана двестадоларова вратовръзка, но на тази се виждаха голи момченца и момиченца в древногръцки стил.

Застана пред Тод и започна да го разпитва бавно и обстойно, за да даде възможност на момчето да опише с колкото се може повече подробности състоянието, в което му се е сторило, че е жертвата, когато я е видял от спасителната кула на плажа.

— Помислих, че е мъртва — каза Тод най-накрая.

— Благодаря, нямам повече въпроси — кимна прокурорът и седна на мястото си.

Тод се огледа безпомощно и вдигна очи към съдията, сякаш очакваше някакъв знак какво да прави. Шон се изправи, за да започне кръстосания разпит и веднага привлече вниманието му. Плахият, объркан вид на хлапето го тревожеше — не приличаше на наглите малолетни престъпници от бандите. Говореше искрено, нямаше причина да лъже и съдебните заседатели си даваха сметка за това. Единствената му надежда бе да се опита да покаже, че може би се е заблудило. Трябваше да пипа много внимателно. Тод беше прилично момче и сигурно напомняше на заседателите за собствените им деца — ако се нахвърлеше върху него прекалено грубо, щеше да се превърне в инквизитор, който тормози едно беззащитно хлапе, призовано да изпълни гражданския си дълг.

Часовникът на стената показваше 3, 30.

— Мистър Грант… — започна Шон и се приближи до свидетелската банка, — или може би предпочитате да ви наричам Тод?

— Предпочитам Тод — кимна хлапето. Беше твърде нервно, за да не се усмихне на мисълта, че могат да го наричат „мистър“.

— Добре, Тод — продължи Шон дружелюбно, — ти каза, че си помислил онази жена за мъртва, нали?

— Да.

— На колко години си, синко?

— Почти на седемнайсет. Ще ги навърша другия месец.

— И си ученик?

— Да.

— Но още не си завършил медицинско образование? — Шон се усмихна.

Тод също се усмихна, ала не каза нищо. Маклин се наведе напред и го подкани:

— Синко, трябва да отговаряш на всички въпроси, дори и да ти се струват смешни.

По тона Шон разбра, че Тод е симпатичен дори и на съдията.

— Съжалявам… Все още съм само в гимназията.

— Всичко е наред — продължи Шон. — Само се питах по какво съдиш, че жената е била мъртва, след като не си учил медицина?

Въпросът бе уместен и съдебните заседатели наостриха уши. Засега нещата се развиваха добре, но трябваше да внимава. В никакъв случай не биваше да допуска хлапето да се разскимти и разтръшка от объркване, защото щеше да постигне обратен на търсения ефект. Съдът нямаше да чуе нищо. Малко хора биха изтърпели равнодушно някакъв си надут адвокат да тормози беззащитно дете.

— Как разбра, че е мъртва? — повтори въпроса си Шон.

Тод се смути.

— Ами… Н-н-не знам… Тя… не мърдаше.

— Човек не мърда и когато спи или е припаднал.

— Така е… да.

Не посмя да го притисне повече, за да не го извади от релсите. Бе постигнал най-важното — да покаже, че когато става дума за трупове, Тод не разбира нищо. Време беше да продължи нататък.

— Искам да ни кажеш дали имаше нещо необичайно в походката й, когато я видя да приближава преди това?