Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

— Редно ли е да го обезпокояваме по време на обяд? — попита тихо Алтал водача си.

Татуираният мъж се засмя.

— Не. При Гости е трудно да се определи кога обядва, вечеря или закусва, тъй като времето за ядене при него някак си се слива. Гости яде непрестанно, Алтал. Някои хора се кълнат, че се храни и по време на сън, макар да трябва да призная, че самият аз не съм бил свидетел на това. Ела да те запозная с него и с братовчед му Галбак.

Доближиха се до масата.

— Здравей, Гости! — изкрещя татуираният, за да привлече вниманието на дебелака. — Искам да ти представя Алтал. Накарай го да ти разкаже как се е сдобил с това наметало с вълчи уши.

— Добре — отвърна Гости с плътен дрезгав глас и отпи глътка медовина от един рог. После погледна Алтал с малките си свински очички.

— Нали нямаш нищо против да продължавам да се храня, докато ми разказваш историята?

— Ни най-малко, Гости — отвърна Алтал. — Едно малко петънце под нокътя на лявото ти кутре издава, че си започнал да слабееш. Не бих искал да гледам как се стопяваш пред очите ми.

Гости примигна и след това избухна в смях, като опръска цялата маса с мазни слюнки. Галбак обаче дори не се и усмихна.

Алтал разкраси историята за играта на зарове с вълка така, че тя зазвуча като епос. Още преди настъпването на вечерта вече се бе настанил удобно в креслото до огромния дебелак. След като разказа няколко различни версии на историята, за да развесели облечените в кожи членове на племето, които непрестанно прииждаха в помещението, започна да измисля нови, за да поддържа настроението. Въпреки всичките си усилия обаче Алтал не съумя да предизвика дори и сянка от усмивка върху лицето на надвисналия над масата Галбак.

Така или иначе, изкара зимата там. Бе винаги добре дошъл на отрупаната с ястия и медовина маса на Гости Големия търбух, тъй като непрестанно измисляше нови истории и шеги, от които коремът на Гости не преставаше да се тресе от смях. От време на време се обаждаше и Гости, обаче приказките му очевидно бяха омръзнали на неговите съплеменници, тъй като по правило се свеждаха до хвалби за златото му. Хората от племето очевидно се бяха наслушали до насита на тези хвалби и ги знаеха наизуст. Алтал обаче ги намираше за вълнуващи.

Зимата свърши и настъпи пролет. Алтал вече бе опознал всички кътчета на дома на Гости Големия търбух.

Помещението, в което държеше богатствата си, не бе трудно за откриване, тъй като пред него имаше охрана. Намираше се в другия край на коридора и към яката врата водеха три стъпала. Масивната бронзова ключалка навеждаше на мисълта, че зад нея се крият ценни предмети.

Алтал забеляза, че пазачите от нощната смяна не приемат задълженията си много сериозно. Към полунощ обикновено вече бяха потънали в дълбок сън. Нещо обичайно за хора, които застъпват на смяна с огромни кани медовина в ръка.

Сега само трябваше да изчака снегът да се стопи. До този момент Алтал щеше да остане в компанията на Гости и на неговия братовчед, великана с вечно киселото лице. На Алтал щеше да му се наложи много да побърза, когато напуснеше селото. Галбак бе дългокрак и на Алтал никак не му се искаше да забавя хода си, като гази в дълбоки преспи.

Алтал често се разхождаше по двора, за да проследява доколко е напреднало топенето на снеговете. След като и последната следа от сняг изчезна от близкия проход, реши, че вече е време да си тръгва.

Оказа се, че складовото помещение на Гости не е чак толкова надеждно охранявано, колкото бе предполагал. В една нощ, когато огънят в средата на помещението се бе превърнал в тлееща жарава, а Гости и съплеменниците му хъркаха пиянски по ъглите, Алтал отиде до склада, прекрачи спящите стражи, справи се набързо с простата брава и влезе. В центъра на стаята имаше грубо сковани маса и скамейка, а в единия ъгъл се търкаляха кожени кесии, пълни с нещо тежко. Алтал взе една, сложи я на масата и се зае с преброяването на новите си богатства.

Кесията беше колкото човешка глава. Алтал бързо я развърза, бръкна и извади шепа монети.

Погледна ги и сърцето му се сви. До една бяха медни. Извади друга шепа. Този път сред тях имаше и няколко с жълт цвят, обаче се оказаха бронзови, а не златни. Накрая Алтал направо изсипа кесията върху масата.

Злато нямаше.

Взе факлата и огледа стаята. Може би Гости държеше златото си в друга кесия. Развърза още няколко кесии и изсипа и тях на масата. Тя се изпълни с мед, сред която тук-там блещукаха късчета бронз.