Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

— Пари ли? Не мога да те разбера. Парите са направени от злато или сребро. Понякога от мед или бронз. А това е просто хартия. Нищо не струва.

— Ако я занесеш в менителницата зад Сената, за нея ще ти дадат сребърна монета.

— Защо ще ми я дават? Та това е само къс хартия!

— Защото върху този къс хартия е положен печатът на Сената. Значи все едно че е сребро. Не си ли виждал книжни пари?

Алтал бе напълно смазан. Късметът го бе изоставил. Не си спомняше да е имал толкова лошо лято. Очевидно късметът му не желаеше той да остане тук. В равнинните градове наистина имаше несметни богатства, но независимо от усърдието си той не бе успял дори да ги докосне. Докато се качваше на коня си, той се поправи. Всъщност тази нощ бе докоснал толкова много пари, колкото едва ли щеше да види до края на живота си, но ги бе оставил, тъй като не беше разбрал, че са истински пари.

С мъка си призна, че няма работа тук. Неговото място бе в крайграничните райони. Животът тук бе прекалено сложен за него.

Отиде до централното тържище на Магу, за да замени дрехите си на гражданин с други, по-подходящи за земите, където щеше да тежи на мястото си.

Продавачът го измами, но Алтал повече или по-малко бе очаквал това. В равнината в нищо не му вървеше.

Когато излезе от магазина, не бе особено учуден от това, че някой междувременно бе откраднал коня му.

Обзет от чувство за поражение, Алтал прояви известна грубост към първия човек, който късно през следващата нощ премина покрай мястото, където крадецът бе застанал в засада. Алтал се измъкна от мрака, хвана нищо неподозиращия човек за туниката и с все сила го блъсна в каменната стена. Омекналото тяло на човека се отпусна безсилно в ръцете му и това разгневи Алтал още повече. Поради някакви неведоми причини му се искаше човекът да окаже поне мъничко съпротива. След като изпадналата в безсъзнание жертва се свлече в канавката, Алтал бързо отряза кесията й. После, по причини, които също не можа да си обясни, завлече отпуснатото тяло на човека в сенките и открадна всичките му дрехи.

Докато вървеше по тъмната уличка, се сети, че това, което току-що бе направил, всъщност е глупаво. И все пак нещо го караше да мисли, че е постъпил правилно, тъй като по този начин бе дал израз на мнението си за цивилизацията. Странно защо осъзнаването на нелепостта на положението го накара да се почувствува по-добре.

След като извървя още известно разстояние обаче вързопът с дрехи под мишницата му започна да му пречи и той го захвърли, без въобще да си направи труда да провери дали някои от дрехите не му стават.

За негов късмет, градските порти бяха отворени, така че Алтал спокойно напусна Магу. Беше почти пълнолуние, така че светлината бе предостатъчна, и той тръгна на север, като с всяка измината стъпка се чувствуваше по-добре. Когато се зазори, вече бе на няколко километра от Магу. На розовата утринна светлина видя в далечината снежните върхове на Арум.

От Магу до подножието на Арум разстоянието бе много голямо, но това не смути Алтал. Колкото по-бързо напуснеше цивилизования свят, толкова по-добре. Въобще целият този замисъл да посети равнината се бе оказал голяма грешка. И не защото не се бе облагодетелствувал от пътуването си. Алтал така или иначе пропиляваше всяка придобита стотинка. Това, което го разтревожи, бе видимото отчуждение, настъпващо между него и късмета му. Парите не значеха нищо, късметът значеше всичко.

Към края на лятото достигна подножието на планините. В един златен следобед спря до порутена крайпътна кръчма. Не защото бе много жаден, а защото изпитваше желание да си поговори с хора, които можеше да разбере.

— Нямаш представа колко е дебел — обясняваше на кръчмаря един полупиян човек. — Пък и защо да не е? Може да си позволява да яде колкото си иска. И без това вече сигурно е събрал половината богатства на Арум.

Тези думи незабавно привлякоха вниманието на крадеца, така че той седна близо до разговорливия клиент с надеждата да чуе още нещо.

— Какво искаш, приятелю? — попита кръчмарят.

— Медовина — отвърна Алтал.

От месеци не бе изпил дори и чаша свястна медовина — жителите на равнината очевидно не умееха да я приготвят.

— Прощавайте, че ви прекъснах — каза любезно Алтал на разговорливия човек.

— Няма нищо — отвърна човекът. — Тъкмо обяснявах на Арек колко е богат един племенен вожд от Севера. Има толкова много пари, че още не са измислили число за назоваването на броя им.