Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

— Здравей, Набжор! Аз съм, Алтал! Не се бой! Аз съм!

Набжор винаги държеше подръка тежка бронзова брадва, с чиято помощ поддържаше реда и се пазеше от наглеци, склонни да му задават неудобни въпроси, така че бе разумно да не го изненадва.

— Здрасти, Алтал! — изрева Набжор. — Добре дошъл! Тъкмо бях започнал да мисля, че в Екверо или Треборея отдавна са те заловили и са те обесили.

— Не успяха! — отвърна със смях Алтал. — Успях да удържа краката си на земята, макар и да не бе лесно. Готова ли ти е медовината? Последния път, когато се отбих при теб, не струваше.

— Ела я опитай — покани го Набжор. — Този път стана добра.

Алтал се появи на поляната и изгледа стария си приятел. Набжор бе плещест здравеняк със сивокафеникава коса и брада. Имаше голям месест нос и хитри очички и бе загърнат с опърпано наметало от меча кожа. Набжор бе честен търговец — продаваше качествена медовина и даваше дами под наем. Освен това купуваше неща от хората, които се препитаваха с кражби, без да им задава въпроси.

Двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

— Сядай, приятелю — каза Набжор. — Ще донеса медовина, а ти пък ще ми опишеш великолепието на цивилизования свят.

Алтал седна на един пън до огнището, над което цвърчеше печащ се бут от зубър, а Набжор напълни две големи глинени чаши с пенлива медовина.

— Та кажи, как прекара там? — попита Набжор, след като се върна при огъня и подаде на Алтал едната чаша.

— Ужасно — навъсено отвърна Алтал.

— Наистина ли? — Набжор седна на един пън от другата страна на огъня.

— Ужасно, че даже и по-зле, Набжор. Не вярвам някой да е успял да измисли думи, с които да може да се опише това, което преживях.

Алтал отпи голяма глътка медовина.

— Виждам, приятелю, че този път се е получила много хубава.

— Радвам се, че ти харесва.

— Цената същата ли е?

— Днес не мисли за цената, Алтал. Днес ще полеем нашето приятелство.

Алтал отново вдигна чашата си.

— Да пием за приятелството в такъв случай. В цивилизования свят и медовина не могат да правят. В кръчмите там дават само вкиснато вино.

— И това за цивилизованост ли го смятат? — удиви се Набжор и поклати глава.

— Върви ли бизнесът? — попита Алтал.

— Не е зле — отвърна доволно Набжор. — Заведението ми се сдоби с добра слава и кажи-речи цяло Хуле вече знае, че ако човек иска да изпие чаша хубава медовина на разумна цена, трябва да се отбие при Набжор. Че ако иска да се порадва на компанията на хубава дама, трябва да дойде при мен. Че ако е попаднал на нещо ценно, което иска да продаде, без да му се задават невъзпитани въпроси, с удоволствие ще го изслушам.

— Живееш си весело и ще умреш като богат човек, Набжор.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да си поживея като богат човек. Както и да е. Разкажи ми какво се случи с теб там долу. Цяла година не сме се виждали, така че навярно имаш да разказваш много неща.

— Приготви се да се разочароваш, Набжор — предупреди го Алтал. — Няма нищо весело за разказване.

След това му описа подробно патилата си в Екверо, Треборея и Перквейн.

— Та това е ужасно! — каза Набжор. — Нямаше ли поне едно нещо, което да се получи както трябва?

— Нямаше. Така не ми провървя, че ми се наложи да причаквам хората, излизащи от кръчмите, за да се сдобия с пари за следващия си обяд. Късметът ми ме напусна, Набжор. Всичко, до което се докоснах през изминалата година и половина, се превърна в пепел. По някое време си помислих, че късметът ми е решил да не ме придружава в равнината, но нещата не тръгнаха по-добре и след завръщането ми в Арум.

После описа на приятеля си патилата си в дома на Гости Големия търбух.

— Ти май наистина имаш сериозен проблем, Алтал — отбеляза Набжор. — Открай време си известен най-вече с късмета си. Трябва да измислиш нещо, за да го накараш да се върне при теб.

— Ще се радвам да го направя, Набжор, но не знам как. Досега късметът ми толкова много ме обичаше, че успявах да го задържа в джоба си без никакви усилия. Готов съм да открадна нечия коза и да му я предложа като жертвоприношение. Както обаче са тръгнали нещата напоследък, козата сигурно ще ми строши черепа с копито, преди да съм успял да й прережа гърлото.

— Недей така, Алтал, не унивай. Сигурен съм, че късметът ти пак ще проработи.

— Надявам се. По-лошо от това, което е сега, не може да бъде.

Точно в този миг Алтал отново чу познатия му жаловит вой, раздаващ се нейде далеч в планината и попита:

— Имаш ли представа що за животно е способно да издава такива звуци?