Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

Алтал бързо развърза всички останали кесии. Не откри дори една-единствена златна монета. Гости го бе измамил. Така, както бе измамил всички останали жители на Арум.

Алтал започна да ругае. Бе изгубил цяла зима само и само за да наблюдава как един дебелак се тъпче с храна. Което бе по-лошо, бе повярвал на всичките лъжи на този дебелак. Едва успя да удържи желанието си да се върне в гостната и да забие камата си в гърдите му. Вместо това се зае да събира бронзовите монети. Чудесно знаеше, че няма да го възмездят за времето, което бе изгубил, обаче все пак бяха за предпочитане пред нищо.

След като прибра всички бронзови монети, погледна презрително масата, покрита с малоценни късчета мед, събори я и си тръгна отвратен.

Мина по коридора, мина и през калния двор, а после и през сиромашкото селище, като се сърдеше на собствената си наивност. Бе го яд, че не се бе сетил още в началото да се вмъкне в стаята, за да се увери в истинността на хвалбите на дебелака.

Въпреки горчивото си разочарование ускори ход. Не бе оставил всичко в изрядно състояние и дебелакът скоро щеше да разбере, че са го обрали. Кражбата не бе особено голяма по размери, но все пак нямаше да е зле да прекоси землищата на още няколко рода, за да се окаже в безопасност. Галбак имаше вида на човек, който не си оставя каруцата в калта, така че Алтал реши да набере значителна преднина спрямо братовчеда със суровото лице.

След няколко дни ускорен преход Алтал реши, че вече е в безопасност и може да си позволи да се отбие в някоя кръчма, та най-сетне да се нахрани като хората. Както и всички останали обитатели на граничния район, той имаше прашка, умееше да си служи с нея и от време на време убиваше зайци и катерички. Бе крайно време обаче да се нахрани пълноценно.

Спря пред една схлупена селска кръчма, но изведнъж чу разговора, който се водеше в нея — за човек с наметало от вълча кожа с вълчи уши.

Застана до вратата и се заслуша.

— Та Гости Големия търбух насмалко не получил удар — каза един глас. — Онзи, Алтал, цяла зима му ял храната и му пил медовината, а после да вземе за благодарност да се вмъкне в съкровищницата му и да отнесе две големи кесии, тъпкани догоре с жълтици…

— Ужас! Та как казваш изглежда този крадец?

— Ами, доколкото разбрах, среден на ръст и с черна брада. Това обаче може да се каже за половината мъже в Арум. Издава го обаче наметалото с вълчите уши. Галбак, братовчедът на Гости, предлага голяма награда за главата му, ама да си я държи. На мен са ми по-интересни двете кесии с жълтици, които е отмъкнал този Алтал. Ще го проследя и ще го хвана, да знаеш! И хич няма да си правя труда да му режа главата и да я продавам на Галбак. — Последва циничен смях. — Аз не съм алчен човек, приятели. Мен две кесии с жълтици ми стигат.

Алтал се скри от другата страна на кръчмата и изруга. Най-обидна му бе абсурдността на положението. Гости отчаяно желаеше всички в Арум да го смятат за богат. Това нелепо обещание за награда не бе нищо друго освен поредна хвалба на дебелака. В този момент Гости най-вероятно пак се тъпчеше и навярно си умираше от смях. Алтал бе откраднал само шепа бронзови монети, а сега трябваше да се спасява, за да не изгуби живота си. Гости щеше отново да се прослави, а по петите на Алтал бяха тръгнали всички мъже от Арум.

Очевидно щеше да му се наложи да се раздели с великолепното си наметало. Отиде до вратата и надникна в кръчмата, за да огледа мъжа, който току-що бе описал външността му. Виновен за случилото се бе Гости, но тъй като в момента го нямаше, наказанието щеше да отнесе бъбривият кръчмарски плъх.

Алтал запомни как изглежда човекът, излезе от селото и зачака.

По здрач човекът излезе от кръчмата с несигурна походка. Държеше късо копие с широк бронзов връх. Подсвиркваше си безгрижно.

Престана да си подсвирква, когато Алтал със силен удар на тоягата си го събори на земята.

После го завлече в храсталаците край пътеката и го обърна по гръб.

— Останах с впечатлението, че ме търсиш — каза иронично. — Какво според теб трябваше да обсъдим?

Съблече мъжа, свали и собственото си великолепно наметало и го хвърли върху лицето на кандидат-убиеца. Навлече неговото опърпано наметало, прибра кесията му и копието му и си тръгна.

Не остана с особено високо мнение за човека, когото току-що бе ограбил. Бе уверен, че идиотът наистина ще започне да носи вълчето наметало и че това ще спомогне още повече за объркването на следите. От думите му бе разбрал, че е запомнен като чернобрад, така че на следващия ден спря при едно горско езерце, в което можеше да види отражението си, и се обръсна с бронзовата си кама.