Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

Както личеше по всичко, Геран можеше да ходи сам, ала Се’Недра държеше да го носи на ръце и притискаше бузата си до неговата; все пак от време на време се откъсваше от детето си само за миг — колкото да го целуне. Геран очевидно нямаше нищо напротив.

Закат бе обвил с ръка раменете на пророчицата от Кел и от изражението му ставаше ясно, че едва ли някога възнамерява да я пусне. Гарион си припомни с усмивка как през първите дни, след като й бе признал любовта си, Се’Недра се притискаше към него, получавайки подобна прегръдка. Превит от умора, той се отправи към мястото, където стоеше Ерионд. Погледът на младия бог беше устремен към окъпаните в слънце вълни.

— Мога ли да те попитам нещо? — обърна се той към младежа.

— Разбира се, Гарион.

Гарион погледна многозначително към Закат и Кайрадис.

— Така ли трябва да се подредят нещата? — попита той. — Искам да кажа, когато е бил млад, Закат загубил много скъп за него човек — ако сега се случи същото и с Кайрадис, едва ли би могъл да го преживее. Не искам да стане така с него.

— Не се тревожи, Гарион — усмихна се Ерионд. — Нищо на света не би могло да раздели тези двамата. Така е предначертано в книгата на звездите.

— Чудесно! Те знаят ли това?

— Кайрадис го знае. След време ще го каже и на Закат.

— Значи тя все още е пророчица?

— Не. Тази част от живота й приключи в мига, когато Поулгара свали превръзката от очите й. Ала Кайрадис неведнъж е поглеждала в бъдещето, при това има чудесна памет.

Гарион се замисли за миг, после отвори широко очи и попита невярващо:

— Нима се опитваш да ми казваш, че съдбата на цялата вселена е зависела от решението на едно обикновено простосмъртно човешко същество?

— Не бих нарекъл Кайрадис обикновена простосмъртна. Още от най-ранното си детство тя се е готвила за своята задача. Все пак до известна степен ти имаш право, Гарион. Изборът трябваше да бъде направен от човешко същество, и то без чужда помощ. Дори собственият народ на Кайрадис не би могъл да й помогне в онзи миг.

Гарион потрепери.

— Сигурно й е било ужасяващо тежко. Навярно се е чувствала безкрайно самотна.

— Тя наистина беше самотна, но винаги става така с хората, на които е съдено да направят подобен избор.

— Нима решението, което взе Кайрадис, бе съвсем произволно?

— Не. Тя не избираше просто между мен и твоя син. Пророчицата от Кел направи своя избор между Мрака и Светлината.

— В такъв случай не виждам кое е било толкова трудно. Нали всеки би предпочел светлината пред мрака!

— За мен или за теб наистина е така, но пророците винаги са знаели, че светлината и мракът са просто двете страни на единното цяло. Ако бях на твое място не бих се тревожил толкова за Закат и Кайрадис, Гарион — завърши Ерионд, връщайки се към онова, което бе предизвикало техния разговор. После младият бог почука с пръст челото си и продължи: — Нашият общ приятел тук се е постарал да подреди бъдещето им. Закат ще бъде особено важна фигура почти до края на живота си — нашият приятел много добре умее да поощрява хората да вършат правилните неща — дори ако се налага да ги възнаграждава предварително.

— Като Релг и Тайба?

— Всъщност точно като теб и Се’Недра. Или като Поулгара и Дурник.

— Можеш ли да ми кажеш какво точно трябва да направи Закат? За какво ти е необходим той?

— Той ще завърши онова, което започна ти.

— Защо, аз не се ли справях добре?

— Разбира се, че се справяше, но ти не си ангарак. Мисля, че след време сам ще разбереш защо е така. Не смятам, че е прекалено сложно.

Изведнъж в съзнанието на Гарион се появи интересна мисъл и той веднага разбра, че тя е съвършено правилна.

— Ти си знаел още в самото начало, нали? Искам да кажа, че ти е било известно кой си всъщност?

— Знаех, че съществува такава възможност, ала никой не знаеше дали тя ще се превърне в действителност, преди Кайрадис да направи своя избор. — Ерионд погледна останалите приятели на Гарион, които се бяха събрали около тялото на Тот, завладени от тъга. — Мисля, че те имат нужда от нас — рече той.

Лицето на Тот беше спокойно, ръцете му, кръстосани върху гърдите, покриваха раната, нанесена от Ктрек Гору, когато Морджа бе отнел живота на немия гигант. Кайрадис стоеше в прегръдката на Закат, а очите бяха отново пълни със сълзи.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно? — обърна се Белдин към Дурник.

— Да — отвърна простичко ковачът. — Нали виждаш, че…

— Не бива да ми обясняваш, Дурник — прекъсна го гърбавият магьосник. — Просто исках да разбера дали си сигурен. Хайде да направим носилка. Така е по-достойно и ще проявим нужното уважение. — Белдин направи рязко движение с ръка и след миг край тялото на Тот се появиха два прави гладки пръта и намотано в кръг въже. Двамата внимателно завързаха прътите един за друг и носилката беше готова. След това поставиха тялото на немия гигант върху нея.