Дейвид Едингс - Кралица на магиите

— Но това просто се случва понякога. Не защото аз съм пожелал да стане така. — Пулсирането в дланта му се беше превърнало в мъчително усещане, нещо като тъп главобол.

— Тогава трябва да се научиш да го контролираш.

— Приказваш точно като леля Поул.

— Тя се опитва да ти помогне, Гарион — каза принцесата. — Иска да те накара да правиш онова, което в края на краищата ще ти се налага да правиш в бъдеще. Още колко хора ще трябва да изпепелиш, преди да приемеш думите й?

— Не трябваше да казваш това. — Гарион беше дълбоко засегнат.

— Трябваше! — възрази тя. — Смятам че е наложително да споделя мнението си с теб. Ти си щастливец, че не съм ти леля. Нямаше да се примиря с глупостта ти, както прави лейди Поулгара.

— Ти не разбираш — мрачно измърмори Гарион.

— О, разбирам много повече, отколкото си мислиш. Знаеш ли кое е слабото ти място? Ти не желаеш да пораснеш. Искаш да бъдеш винаги момче. Ала въпреки всичко не можеш да останеш малък, никой не може. Независимо от силата, която имаш — независимо от това дали си император, или вълшебник — не можеш да спреш отминаването на годините. Аз осъзнах това много отдавна, ала вероятно съм много по-умна от тебе. — И без никакви обяснения принцесата се надигна на пръсти и го целуна по устните.

Гарион се изчерви и наведе смутено глава.

— Кажи ми — подхвана Се’недра, играейки си с ръкавите на туниката му, — наистина ли кралица Салмисра беше толкова красива, както разправят?

— Най-красивата жена, която съм виждал — отговори Гарион без да мисли.

Принцесата рязко пое дъх и изкрещя:

— Мразя те!

После се завъртя и побягна разплакана да намери леля Поул.

Гарион я проследи с изумен поглед. След това се обърна към реката и мрачно загледа мътната вода и носещата се из въздуха пепел. Изтръпването в дланта му стана непоносимо и той започна да я почесва, а после направо да я дере с нокти.

„Само ще я възпалиш“ — обади се сухият глас в ума му.

„Сърби ме. Не мога да понасям това.“

„Престани да се държиш като пеленаче.“

„Коя е причината да изпитвам подобно нещо?“

„Нима искаш да кажеш, че наистина не знаеш? Значи трябва да научиш много повече неща, отколкото мислех. Постави дясната си ръка върху амулета.“

„Защо?“

„Просто го направи, Гарион.“

Гарион пъхна ръка под туниката и постави парещата си длан върху своя медальон. Точно както ключ попада в ключалката, за която е направен, така и връзката между пулсиращия амулет и ръката му изглеждаше непоклатима. Изтръпването се превърна в така познатия му прилив на сила, пулсирането започна да отеква глухо в ушите му.

„Не прекалено много — предупреди го гласът. — Не се опитвай да пресушиш реката, разбираш ли?“

„Какво става? Какво е всичко това?“

„Белгарат се опитва да ни намери.“

„Дядо ли? Къде е той?“

„Имай търпение.“

Пулсирането стана по-осезаемо, цялото тяло на Гарион започна да потрепва в унисон с всеки глух удар. Той впи поглед над перилата. Пепелта, която танцуваше и падаше из въздуха — толкова лека, че покриваше с тънък слой дори мътната повърхност на реката — правеше неясни очертанията на всеки предмет, отдалечен на повече от двадесет стъпки. Градът не се виждаше, стенанията и крясъците, долитащи от скритите в мъглата улици, звучаха приглушено. Погледът можеше да различи единствено бавния тласък на течението, което се блъскаше в корпуса на кораба.

Далеч напред в реката нещо се движеше. Не беше голямо, дори изглеждаше съвсем мъничко, просто тъмна сянка, спускаща се като призрак по течението.

Пулсиращите удари станаха още по-силни.

Сянката се промъкна по-наблизо и Гарион успя да различи очертанията на малка лодка. Весло докосна повърхността на водата и до ушите му долетя тих плисък. Мъжът с веслата се обърна и погледна през рамо. Беше Силк. Лицето му беше покрито със сива пепел, малки вадички пот се стичаха по бузите му.

Господин Улф седеше на кърмата на лодката; беше се загърнал с наметката си и беше нахлузил качулката на главата си.

„Добре дошъл, Белгарат“ — поздрави го сухият глас.

„Кой е? — гласът на господин Улф, отекнал в ума на Гарион, звучеше сепнато. — Ти ли си, Белгарион?“

„Не съвсем — отвърна гласът. — Във всеки случай още е рано да се каже така, ала се приближаваме към целта.“

„Чудех се кой ли вдига толкова шум.“

„Понякога той пресилва нещата. Но ще се научи.“

Един от моряците, наобиколили Барак на кърмата, нададе силен крясък и всички се обърнаха да видят малката лодка, която бавно се приближаваше към тях.