Дейвид Едингс - Кралица на магиите

Коридорите и сводестите зали на палата бяха празни. Стиснал меча си, Барак мрачно крачеше сред ужасните кървави останки, очертали пътя му при влизането му в двореца. Лицето на огромния мъж беше бледо и той отвръщаше очи от жестоко осакатените трупове.

Излязоха навън. Улиците на Стис Тор бяха по-тъмни, отколкото и в най-тъмна нощ. И бяха изпълнени с тълпи, които виеха от ужас.

Барак, стиснал в лявата си ръка факла, грабната пътьом от стената в палата, вдигна огромния меч в десницата си и ги поведе напред. Макар и обхванати от паника, нийсанците им правеха път.

— Какво е това, Поулгара? — изръмжа Барак през рамо и размаха факлата, сякаш искаше да прогони тъмнината. — Да не би да е някакво вълшебство?

— Не — отговори тя. — Не е никакво вълшебство.

Малки сиви късчета прелитаха в светлината на факлата.

— Да не е сняг? — недоверчиво възкликна Барак.

— Не — отвърна леля Поул. — Това е пепел.

— Но какво гори?

— Една планина — обясни вълшебницата. — Хайде да се върнем на кораба колкото е възможно по-бързо. Тази тълпа е по-опасна от саждите. — Тя зави раменете на Гарион с леката си наметка, после посочи една улица, където се мяркаха няколко факли. — Оттук.

Пепелта започна да пада по-бързо. Приличаше на мръсно сиво брашно, което валеше сред подгизналия от влага въздух; от нея се носеше ужасна воня на сяра.

Когато стигнаха до кейовете, непрогледният мрак започна да се разсейва. Пепелта продължаваше да засипва улиците, слягаше се в пукнатините на калдъръма и се трупаше на малки преспи край ъглите на сградите.

На кейовете цареше истински хаос. Тълпи нийсанци с вой и крясъци се опитваха да се качат на корабите, за да избягат от задушаващата пепел, носеща се в пълна тишина във влажния въздух. Полудели от ужас, някои хора дори скачаха в смъртоносната река.

— Няма да можем да преминем през тази тълпа, Поулгара — каза Барак. — Почакайте малко. — той прибра меча си в ножницата, подскочи и се хвана за ръба на един нисък покрив. Покатери се горе и се изправи над тях. Очертанията на фигурата му бяха съвсем смътни. — Хей, Грелдик! — изрева исполинът с могъщия си глас, който надвика дори шума на тълпата.

— Барак! — отговори гласът на Грелдик. — Къде си?

— В началото на кея — изкрещя Барак. — Не можем да минем през тълпата.

— Останете там — отговори му с вик Грелдик. — Ще дойдем да ви вземем.

След няколко секунди се разнесе тропот от тежки стъпки. От време на време се чуваше шум от удари. Викове на болка се смесваха с крясъците на ужасената тълпа. После Грелдик, Мандорален и половин дузина плещести моряци, въоръжени с тояги, изплуваха от вихрушката на пепелта, — пътят беше разчистен.

— Загубихте ли се? — кресна Грелдик на Барак.

Барак скочи от покрива и отвърна:

— Трябваше да спрем малко при двореца.

— Вече се тревожехме за сигурността ви, милейди — обърна се Мандорален към леля Поул и изблъска някакъв фъфлещ нийсанец встрани. — Дурник се върна преди няколко часа.

— Забавихме се по пътя — отговори тя. — Капитане, можеш ли да ни заведеш на борда на своя кораб?

Грелдик се ухили.

— Да вървим тогава — подкани ги тя. — Няма да е лошо, щом се качим на кораба, веднага да вдигнем котва и да се отдалечим от града. Тази пепел след известно време ще престане да пада, ала дотогава хората ще продължават да се държат истерично. Все още ли няма новини от Силк и баща ми?

— Никакви, милейди — отговори Грелдик.

— Какво ли прави той сега? — замислено каза вълшебницата.

Мандорален извади тежкия си меч и настъпи право срещу тълпата, като нито забавяше крачка, нито се отклоняваше от пътя си. Нийсанците изчезваха пред него като дим.

Тълпата, която се блъскаше край кораба на Грелдик, беше невъобразима. Дурник, Хетар и моряците, наредени на перилата, отблъскваха с канджи и тояги обхванатите от паника хора.

— Спуснете мостчето — изкрещя Грелдик.

— Благородни капитане — избъбра един плешив нийсанец, — ще ти дам сто жълтици, ако ме вземеш на борда на своя кораб.

Грелдик го изблъска с отвращение.

— Хиляда жълтици — обеща нийсанецът, стисна ръката на Грелдик и размаха кесията си.

— Махнете този глупак. — заповяда Грелдик.

Един от моряците стовари небрежен удар върху главата на плешивия нийсанец, после се наведе и измъкна кесията от ръцете му. Отвори я и изсипа монетите в шепата си.

— Три сребърника — погнусено изрече той. — Всичко останало е медни монети. — След това се обърна и изрита в корема изпадналия в безсъзнание мъж.