Дейвид Едингс - Кралица на магиите

Тежката врата избухна и се разби на мънички трески и на прага застана леля Поул. Белият кичур в косите й блестеше, очите й бяха страховити. Огромната мечка до нея изрева, от зъбите й покапа кръв, парчета кърваво месо висяха от ноктите й.

— Аз те предупредих, Салмисра — изрече леля Поул със страшен глас.

— Не пристъпвай нито крачка напред, Поулгара — заповяда кралицата, без да се обръща. Пръстите й продължиха да извършват криволичещите движения във въздуха. — Момчето умира — заяви тя. — Нищо не може да го спаси, ако ме нападнеш.

Леля Поул спря и попита:

— Какво си направила? — попита тя.

— Погледни го — подхвана Салмисра. — Той пи атал и калдис. Даже в този миг огънят им бушува във вените му. Скоро ще има нужда от още. — Ръцете на кралицата продължаваха да се движат във въздуха, лицето й беше напрегнато. Устните й отново започнаха да потрепват, издавайки гърлено съскане.

„Вярно ли е?“ — прозвуча гласът на леля Поул в ума на Гарион.

„Изглежда, че е вярно — отвърна сухият глас. — Накараха го да пие разни неща и сега той е твърде различен отпреди“.

Очите на леля Поул се разшириха.

„Кой си ти?“

„Аз винаги съм бил тук, Поулгара. Не знаеше ли?“

„Гарион знае ли?“

„Знае, че съм тук. Ала не му е известно какво е значението на моето присъствие.“

„Можем да поговорим по-късно за това — реши тя. — Наблюдавай внимателно. Това е задачата ти. — Объркан поток от образи нахлу в съзнанието на Гарион. — Разбираш ли?“

„Да. Ще му покажа как.“

„Не можеш ли да го направиш ти самият?“

„Не, Поулгара — отвърна сухият глас. — Силата е негова, не моя. Не се тревожи. Ние с него се разбираме.“

Докато двата гласа си говореха в ума му, Гарион се почувства странно самотен.

„Гарион — тихо заговори сухият глас. — Искам да мислиш за своята кръв.“

„За моята кръв ли?“

„Ще я променим за миг.“

„Защо?“

„За да изгорим отровата, която ти дадоха. Сега съсредоточи мисълта си върху своята кръв.“

Гарион го направи.

„Искаш кръвта ти да стане такава. — Картина в жълто нахлу в ума на Гарион. — Разбираш ли?“

„Да.“

„Тогава направи го. Сега.“

Гарион докосна гърдите си и пожела кръвта му да се промени. Изведнъж се почувства така, сякаш някой го беше запалил. Сърцето му започна да бие лудо, тежка пот изби по цялото му тяло.

„Още един миг“ — изрече гласът.

Гарион умираше. Променената кръв изпепели вените му, тялото му започна неистово да трепери. Сърцето му се блъскаше в гърдите като тежък ковашки чук. Очите му помътняха, тялото му политна напред.

„Сега! — рязко нареди гласът. — Промени кръвта си пак.“ След това всичко свърши. Сърцето на Гарион прескочи няколко удара, забави учестения си ход и възобнови нормалния си ритъм. Беше изтощен, ала мъглата, която бе обгърнала ума му, я нямаше.

„Готово, Поулгара — каза другият Гарион. — Сега можеш да направиш онова, което е необходимо.“

През цялото време леля Поул бе наблюдавала всичко загрижено, ала сега лицето й стана ужасно строго. Тя прекоси залата и се приближи към платформата.

— Салмисра — изрече вълшебницата. — Обърни се и ме погледни.

Кралицата беше вдигнала ръце над главата си, съскащите думи продължаваха да се изсипват от устните й, докато накрая прераснаха в дрезгав крясък.

Високо над тях, в сенките близо до тавана, очите на огромната статуя се отвориха и заблестяха с наситено зелен, смарагдов огън. Един искрящ скъпоценен камък в короната на Салмисра започна да пламти със същия блясък.

Статуята се раздвижи. Звукът, който издаде, приличаше на страхотно, оглушително високо скърцане. Монолитната скала, от която беше издялана огромната фигура, се наведе, огъна се и статуята направи две крачки напред.

— Защо… ме… повика? — прогърмя тътнещ, величествен глас през скованите каменни устни.

— Защити своята жрица, велики Иса — изкрещя Салмисра, после се обърна и измери леля Поул с триумфиращ поглед. — Тази зла вещица нахлу в твоите владения, за да ме убие. Нейната злокобна сила е толкова могъща, че никой не може да й се противопостави. Аз съм твоята бъдеща невяста и се надявам на твоята закрила, Иса.

— Кой дръзва да оскверни моя храм? — попита статуята с гръмотевичен рев. — Кой е посмял да вдигне ръката си срещу моята избраница и любима? — Смарагдовите очи на бога блестяха от ужасен гняв.

Леля Поул стоеше в центъра на залата, изправена срещу огромната, надвиснала застрашително над нея каменна грамада. Лицето й не изразяваше страх.