Дейвид Едингс - Гарион

Ашаба не е град в обичайния смисъл на думата. Там има само голям замък с няколко карандезки села наоколо. И всичко е обградено от гори. Селата снабдяваха с продукти гролимите, които живееха в замъка. Торак едва ли има нужда от храна, но гролимите май огладняват от време на време. Земята около замъка беше безплодна, също като тази в Ктол Мишрак. Дори пръстта отхвърляше Торак.

Къщата в Ашаба беше направена от черен базалт, разбира се. Това беше любимият цвят на Торак или по-скоро любимото му отсъствие на цветове изобщо. Домът му се намираше в източната част на голо плато, което изглеждаше неспособно да задържи отгоре си каквато и да е растителност. Повърхността му бе като проядена от проказа заради сивия лишей и отровните гъби, които единствени вирееха. Над платото се издигаше скала.

Къщата беше огромна и обкръжена от грозни и груби кули с увити около тях спираловидни стълби, устремени към облаците във високото небе. Естествено, всичко това бе обградено със стена. Това бе ангаракски дом, а те слагат стени навсякъде, дори около кофите за боклук. И най-елементарното заклинание щеше да ни вкара вътре, но Белдин кацна точно пред главната врата. Свих криле и кацнах до него, докато той приемаше обичайната си форма. Аз също се преобразих.

— Какво има?

— Нека се поогледаме наоколо, преди да се промъкнем вътре. Торак може да ни е подготвил изненади.

— Имаш право.

Белдин се съсредоточи и грозното му лице взе да се криви от усилието.

— Къщата е празна — каза той след миг.

— Нито следа от Хрътките?

— Погледни сам. Аз ще се поразтъпча и ще видя дали няма някой коварен капан отвътре.

И аз не забелязах нищо подозрително. Вътре нямаше дори плъхове. Доколкото успях да забележа, нямаше даже бълхи или пък други буболечки.

— Има ли нещо? — попита Белдин.

— Не, нищичко. А ти откри ли нещо?

— Не. Мястото е безопасно.

Той присви очи към вратата и аз усетих как Волята му се надига. После той я освободи и огромната желязна врата се пръсна на парчета с оглушителен трясък.

— Защо го направи?

— Това е моята визитна картичка, не знаеше ли? — попита ме той на староваситски диалект, с който много се гордееше. — Старото Опърлено лице може да се върне някой ден и ще се радвам да разбере, че сме се отбивали.

— Мисля, че изкуфяваш.

— Е, ти си специалистът по тези въпроси. Да влизаме.

Прекрачихме през разбитата порта, прекосихме двора и предпазливо приближихме голямата желязна врата, обкована с гвоздеи, над която беше прикована лъскава маска. Според Торак всеки дом, който той обитава, по правило е храм.

— Заповядай — покани ме Белдин, сочейки вратата.

— Не ставай смешен — казах, натиснах масивната желязна дръжка и отворих.

Преддверието на Торак беше с размерите на голяма бална зала. Точно срещу нас се виеше величествена стълба.

— Оттук ли да започнем? — попита Белдин.

— Не, нека най-напред се изкачим до върха, а после да слизаме надолу. Нали би разпознал староангаракски ръкопис, ако го видиш?

— Така мисля. Прилича на паяжина, нали?

— Може да се каже. Тук ще се разделим. Преглеждай всяка книга, която е на разбираем за теб език и взимай всичко, което е на староангаракски. После ще ги видя.

Къщата беше огромна, но бе направена такава по-скоро да внушава преклонение, отколкото заради действителна необходимост от толкова голямо пространство. Много от стаите на горния етаж дори не бяха обзаведени. Въпреки това ни трябваха седмици, за да претърсим всичко. Домът на Торак беше почти колкото двореца на Анхег във Вал Алорн.

В началото Белдин много се вълнуваше, когато откриваше книга или свитък на староангаракски, но те се оказаха копия от „Книга на Торак“. Повечето от жителите на Ашаба бяха гролими, а всеки гролим по света притежава копие от Библията на ангараките. След първите няколко пъти, когато се втурваше по стълбата към преддверието, размахвайки новата си находка във въздуха, аз седнах до него и търпеливо му показах няколко букви от староангаракската азбука. След това той вече можеше и сам да разпознава копията от „Книга на Торак“ и да ги отхвърля.

Най-после на втория етаж открихме библиотеката на Торак и прекарахме в нея дълго време. Книгите в университета на Тол Хонет или пък в този на Мелсена едва ли надхвърляха по брой значително тези тук.

На двама обикновени учени сигурно ще са нужни десетилетия, за да прегледат всичко, но ние с Белдин имахме някои предимства. Можехме да установим съдържанието на книгата без много-много да се ровим в нея.