Дейвид Едингс - Гарион

— Трябва да убедя толнедранците, че заплахата от армията на Урвон не е чак толкова голяма.

— Това ще ти отнеме доста време. Генерал Керран е изцяло отдаден на идеята да защитава южната си граница.

— Ще види, че от това няма нужда. Урвон и Ктучик ще допуснат грешка. Няма да стигнат даже Нийсия.

— Каква грешка?

— Нямам представа. Проблемът е, че Керран ще го схване едва тогава, когато Торак вече ще е възседнал Во Мимбре. Няма да има време да преведе легионите си от южна Толнедра до бойното поле.

— Изобщо няма да има нужда да ги превежда — казах му.

— Как тогава ще стигнат там?

— Череките ще ги превозят на корабите си.

— Откъде знаеш това?

Направих гримаса.

— Нашият общ приятел ми подхвърли тази идея още преди няколко хиляди години.

— Още оттогава ли се познавате?

— То е несъзнателно. Ще свикнеш с това, Бранд. Инструкциите не излизат на повърхността, докато наистина не се появи нужда от тях. Мисля, че това е част от договора между Необходимостта и Торак. Щом ми каза, че Ктучик и Урвон ще допуснат някаква грешка, вече знаех как точно ще преведем легионите до Во Мимбре.

Той пусна една кисела усмивка.

— Изглежда в това има смисъл. Явно нашият приятел не би искал умовете ни да се задръстват с цялата информация, докато наистина не ни стане нужна. Само се надявам да не закъснее с инструкциите, когато аз и Торак започнем.

— Дай Боже. Имаш ли някаква представа защо Сферата сега е на щит вместо върху дръжката на меча?

— Всичко, което ми е известно е, че не трябва да удрям Торак с него или с нещо, свързано с камъка. Друг ще го стори. Аз само трябва да му го покажа.

— Да му го покажеш? Той го е виждал и преди, Бранд.

— Хайде стига, Белгарат! Не си ври повече носа в това! — Разбира се, веднага познах този глас. — Ти си върши работата и остави Бранд да свърши своята.

Сепнатото изражение на Бранд показа, че и той чува какво казва нашият общ приятел.

— Винаги ли ти говори с този тон? — попита той.

Кимнах мрачно.

— През цялото време. Явно има нещо в мен, което го вади от равновесие. Я по-добре да вървим при Керран и да го убедим, че е редно да помисли и за непредвидените случайности.

— А защо просто не му кажем кой всъщност си ти и откъде двамата с теб получаваме инструкции?

— О, не, Бранд, още не! Искам легионите му да са във Во Мимбре, преди да започна да го обстрелвам с изненади. Керран е добър и стабилен мъж, но въпреки това е толнедранец. Ще му кажем, че за всеки случай в устието на Горската река ще чака флотът на Черек. А той ще е наясно какво да прави, като дойде времето.

Беше пролетта на 4875 г., когато Торак с погнуса оттегли обсадата на Крепостта и пое на запад с останките от неговата армия. Алгарите и копнеещите за мъст драснианци режеха всички пътища за отстъпление след него. Винаги има изоставащи части далеч след армията, но в случая те никога не успяха да се присъединят към основните сили.

Когато Кал Торак стигна Улголанд, нещата за него тръгнаха още по-зле. Всяка нощ улгосите изскачаха от пещерите като ловуващи котки и избиваха часовоите. По някакъв щастлив случай те се добраха даже до сърцето на противниковия лагер и изклаха много от войниците на Торак. Едноокия беше склонен да не забелязва тези дребни неудобства, но войската му стана прекалено неспокойна, а мнозина от бойците предадоха Богу дух така, както си спяха.

Сакатият бог на ангараките обаче неумолимо притискаше хората си да напредват, дори това да му костваше огромни загуби, и най-накрая стигна извора на река Аренд.

Ние с алорнските крале разгърнахме силите си около Во Мимбре още щом близнаците ме предупредиха за похода на Торак. Всички бяха в бойна готовност, но без подкрепата на толнедранските легиони.

Торак спря, за да прегрупира силите си, а ние все още нямахме никакъв знак какво става в Ктол Мургос. Ако в най-скоро време там не се случеше нещо, щяхме да бъдем принудени да се бием без решителната подкрепа на легионите. А това никак не беше добре.

Една нощ тъкмо бях потънал в неспокоен сън, когато гласът на Белдин внезапно ме стресна.

— Белгарат! — изхихика той. — Вече няма нужда да се тревожиш за Урвон! С него е свършено!

— Какво стана?

— Мургосите разпиляха армията му на парчета и той потърси някакво равнинно място, за да се справи с тях веднъж завинаги. Отиде във Великата пустиня Аргара, а мургите го последваха.

— И се изтребиха взаимно? — попитах ликуващо.

— Не, стана нещо друго. При вас още ли вали?