Дейвид Едингс - Гарион

— Беше много странно — продължи другият. — Но така или иначе ние и двамата го видяхме, а после го обсъдихме много подробно. Камъкът от ефеса се разклати, излезе от леглото си и полетя към ръката й. Той също сияеше. После тя отиде при онзи щит — никога преди не съм го виждал тук — и постави камъка в средата му. Той сякаш стопи стоманата и се срасна с центъра на щита.

— После тя отиде ли си? — попитах.

— Най-напред каза нещо.

— Разкри ли коя е?

— Каза само: „Ще дойде един човек и той ще знае как да постъпи.“ После наподоби нещо като усмивка и си тръгна. Последвахме я, но когато излязохме в коридора, тя беше изчезнала. Това е всичко, което видяхме, Древни. Не можахме да я спрем.

— Така е — казах им. — Никой не би могъл да я спре. Който и да е той.

Вдигнах тежкия щит.

— Този „призрак“ или каквото е там, е бил прав за едно нещо — аз наистина зная какво да правя.

— Това е Сферата, Блажени Белгарат! — възропта Рениг. — Тя трябва да остане тук на острова.

— Така е — отвърнах, — но до времето, когато ще ни потрябва. И макар моите сметки да са под всякаква критика, май съвсем скоро ще е нужна на баща ти.

По пътя назад към Тол Хонет се замислих над факта, че Сферата сега е част от щит, а не от меч. Това ясно даваше да се разбере, че Бранд няма да убие Торак. По своята природа щитът е средство за защита, а това ме накара да помисля за промяна на стратегията, очертана от толнедранските генерали за битката при Во Мимбре. Може пък да спечелим чрез защита.

Единственото съществено нещо, което направих по време на пътуването, бе да уведомя близнаците за промяната в местонахождението на Сферата. Незабавно се нуждаех от инструкции по този въпрос.

Обсадата на ангараките около Крепостта на алгарите се проточи още една година. После в късната пролет на 4874 г. Белдин се завърна от Южен Ктол Мургос, за да ни предупреди, че Урвон вече е строил армията си в равнината около Хага и потегля на запад. Ако изчисленията на генерал Керран бяха точни, имахме още около година, преди да започне битката. Знаехме със сигурност, че Торак е свалил обсадата на Крепостта и също е тръгнал на запад.

По-голямата част от лятото прекарах в суетене насам-натам да проверявам дали всяко нещо е на мястото си. Неизбежни военни действия избухваха между воюващите страни в Арендия, а на нас с Поулгара се налагаше да се втурваме на север от Тол Хонет, за да уталожим конфликта.

Макар близнаците да се трудеха неуморно, не можахме да открием много напътстващи следи в Мрин. Това ме притесняваше до момента, в който осъзнах, че с нищо не мога да повлияя върху изхода на битката между Бранд и Торак. Направих това откритие в началото на есента, когато забелязах значителна промяна в поведението на Бранд.

— Да поговорим, Белгарат — каза ми той в една дъждовна утрин, когато срещата с толнедранските генерали приключи.

— На твое разположение съм — отвърнах.

— Нека излезем — предложи той. — Мисля, че се налага да поговорим на четири очи. Не бих искал някой толнедрански шпионин да предаде и дума от разговора ни на Ран Борун. Той може и да е добър човек, но се изнервя, когато започнат да никнат необясними за него неща.

Усмихнах се едва-едва. „Изнервя“ беше много меко казано. Двамата с Бранд излязохме от сградата на Генералния щаб и тръгнахме безцелно из подгизналите ливади на императорския двор.

— В миналото си бил инструмент на Необходимостта, нали? — проговори той, едва когато се убеди, че около нас няма никого.

— Не схващам въпроса ти, приятелю — отговорих. — Целият ми живот мина в тичане да върша нейни поръчки.

— Става дума за нещо конкретно. Доколкото знам, ти и Необходимостта сте били много близо един до друг, когато с Мечото рамо и останалите сте отишли в Ктол Мишрак.

— Така беше. Е, и?

— Тя говореше ли ти?

— Да, точно така.

— Радвам се да го чуя. По едно време си мислех, че губя разсъдък. Има доста странен начин на изразяване, нали?

— Лишена е от чувство за хумор. И какво казва?

— Нищо особено. Бях доста изнервен от това какво трябва да правя, когато се срещнем при Во Мимбре, а тя ми каза да не се кахъря толкова. — Той спря и ме погледна право в очите. — Ти знаеше ли какво точно ще направиш още преди да го сториш? Нали разбираш, когато нещо се зададе, решението просто да ти изскочи пред очите.

Кимнах.

— Това е стилът й на работа — отговорих. — Приятелят, който е в главата ти, обикновено не си губи времето да обяснява подробностите, просто ти дава точните отговори. Даже не е нужно да ги обмисляш. Какво ти казва да направиш в този момент?