Дейвид Едингс - Гарион

Сега оставаше внимателно да направляваме генерал Керран и колегите му, докато накрая той сам стигне до правилното решение. Родар, който отново се престори, че е получил информация от шпионите си, начерта най-вероятния път, по който ще мине Торак, а ние останалите направихме всичко възможно да покажем колко нелогично е битката да се състои на друго място. Накрая Керран мушна с дебелия си пръст картата.

— Тук — каза той. — Трябва да обедините силите си, за да срещнете Кал Торак при Во Мимбре.

— Предполагам, че местността там е подходяща — каза крал Елдриг, като се опита да вмъкне и малко съмнение в гласа си.

Продължих в тази посока.

— Не е ли твърде равнинно там — възразих. — Няма ли да е по-добре да действаме с изненада като се укрием сред някои хълмове и клисури?

— Не е необходимо, Древни — обърна се към мен Чо-Рам. — Градът е достатъчно укрепен, за да спре войската на Кал Торак. Те ще дойдат откъм долината на река Аренд и ще обкръжат Во Мимбре за нова обсада. Ние ще ги нападнем от всички страни и ще ги смачкаме в стените. Генерал Керран е прав. Това е най-подходящото място за такава битка.

Двамата с Елдриг скалъпихме още няколко привидни възражения, после Бранд и Родар застанаха на страната на Чо-Рам и това реши въпроса. Беше твърде тежък начин на работа, но ние наистина нямахме избор.

Няколко вечери след като решихме къде ще се състои битката с Кал Торак, Поулгара дойде в стаята ми в посолството на Черек. Намери ме да ругая над моето копие от Кодекса на Мрин.

— Какво става с теб, татко? — попита. — През последната седмица си наострен като оса.

Ударих с юмрук по копието от Кодекса на Мрин.

— Ето това ми става! — изкрещях. — Тук няма никакъв смисъл!

— Така и трябва. Нали такъв е бил замисълът? Необходимо е било да звучи като пълна безсмислица. Защо не ми кажеш какво те мъчи? Може пък да ти помогна.

Поех си дълбоко въздух.

— Е, добре. Бранд е Детето на Светлината, поне в това събитие . Ако правилно съм схванал, той ще трябва да е на няколко места едновременно.

— Прочети ми този пасаж — каза търпеливо тя. — Нещо ми се губи смисълът, когато започнеш да пелтечиш.

— Добре, нека видим ти пък какво ще разбереш!

Разгънах свитъка, намерих отметката и й прочетох проклетия пасаж: „Детето на Светлината ще вземе камъка от неговото място и ще го прати на Детето на Светлината пред вратите на Златния град.“

— Това си е чист парадокс. А той не може да се случи.

— Аз не го тълкувам по този начин, татко. Колко трае едно такова събитие ?

— Колкото трябва, предполагам.

— Може би векове? Години? Дни? Или пък само няколко минути, а може би един-единствен миг? Колко време ти трябваше да приспиш Зедар в Мориндланд? Нали онова е било събитие ? Колко време наистина ти отне то, татко?

— Ами, не много. Накъде биеш, Поул?

— Имам чувството, че събитията траят само миг. Необходимостите са твърде силни при такива сблъсъци, за да продължи по-дълго. В противен случай вселената може да се разкъса на парчета. Пророчествата ни казват как да се подготвим и това може да трае няколко ери, но самото събитие може да бъде просто някакво решение, даже една едничка дума — „да“ или пък „не“. Мрин ни показва, че до последния сблъсък може да се стигне по един или друг път, зависи от избора, а вземането на решение трае само миг. Мисля, че това събитие не е единственото, което ще се състои само от едно решение. Всички са такива. Когато срещна Зедар в Мориндланд, ти реши да не го убиваш. Смятам, че това е било събитието . Всичко останало е просто подготовка.

(Сега нали ме разбирате, когато говоря за проницателността на Поул? Тя може би малко преувеличи нещата, но аз предпочитам да вярвам на обяснението й. А това превръща разговора ни в събитие , нали? Предполага още, че не е задължително събитията да включват сблъсък лице в лице между носителите на двете Необходимости. Ето тази теория със сигурност ще ви осигури постоянно главоболие.)

— Отивам в Рива — казах й.

— И защо?

— Трябва да взема меча на Желязната хватка. Бранд ще има нужда от него, когато дойде времето. Мрин твърди, че Сферата ще бъде решаващ фактор, а това означава меча.

— Тогава явно смяташ, че ти си Детето на Светлината, което трябва да отнесе Сферата на Бранд?

— Няма да ми е за първи път — свих рамене. — Ако се окаже, че греша, дори няма да мога да измъкна меча от тази стена. Това е най-хубавото като си имаш вземане-даване със Сферата. Той не би ти позволил да направиш нещо, за което не си определен.