Дейвид Едингс - Гарион

Нямах намерение да шумя около задачата си. Не, това не беше един от онези избори, за които говори Поул. Бях ръководен единствено от желанието да не попадна в неловко положение. Ако се окажеше, че не мога да изтръгна меча от стената, щях да изглеждам доста глупаво в очите на тези, пред които съм разтръбил с какво се захващам. Глупава суета, но ние всички попадаме в клопката й от време на време.

Уговорих се с посланика на Черек да потегля със следващия куриерски кораб към Рива. Можех и сам да тръгна, но ако всичко вървеше както трябва, щях да нося нещо доста тежко по обратния път.

Пътуването никак не беше приятно. Не харесвам бойните кораби на череките, пък и лошото време, което ни мореше вече толкова дълго, не правеше пътя по-лек.

Накрая стигнахме Рива и аз прескачах по две стъпала, катерейки се по стълбата към Цитаделата. Най-големият син на Бранд, Рениг, управляваше по време на отсъствието на баща си. Ако трябва да съм прецизен, длъжността на риванския Пазител не се предаваше по наследство, но бях почти сигурен, че този път Рениг ще я поеме. И той като баща си беше могъщ мъж, на който може да се разчита.

Погледна ме диво, когато влетях в работната стая на Бранд.

— Слава на боговете! — каза, надигайки се от мястото си. — Получил си съобщението ми!

— Какво съобщение?

— Нима не ти го предадоха? Защо дойде тогава?

— Трябва да свърша нещо. Какво е станало, Рениг? Не съм те виждал така развълнуван, откакто беше малко момче.

— По-добре ела и виж сам, Древни. Едва ли ще ми повярваш, ако ти кажа. Ще пратя да повикат стражите, които първи го видяха. Сигурно ще искаш да говориш с тях.

Той ме изведе в коридора и ние се насочихме към Залата на риванските крале. Тронната зала не беше използвана от векове, още от убийството на Горек, затова беше влажна, прашна и недобре осветена. Рениг взе една факла от стената до вратата и влезе вътре, насочвайки се покрай камината към трона. Като се приближихме, видях мечът на Желязната хватка да се подава от стената. Но забелязах, че нещо ужасно се е случило с него.

Сферата вече не беше върху ефеса.

— Какво е станало тук, Рениг? — попитах. — Къде е Сферата?

— Ето там, Древни — отговори той и посочи към големия кръгъл щит, облегнат на стената на около три метра от дясната страна на трона. Беше традиционен алорнски щит — голям, кръгъл и тежък, с обичайните стоманени ленти, които алорните коват върху щитовете си. Това, което го различаваше от обикновените щитове обаче беше Сферата на моя Учител, поставена точно по средата.

— Кой го направи? — гласът ми трепереше.

— Не знаем. Пазачите, които са били тук онази нощ, не са я виждали преди.

— Нея? Жена ли го е направила?

Той кимна.

— И аз се съмнявах, Белгарат, но познавам тези мъже още от дете. Те са честни хора и никога не биха излъгали за такова нещо.

— Никой не би могъл да докосне Сферата освен… — аз внезапно спрях, защото пасажът от Мрин прокънтя в главата ми: „Детето на Светлината ще вземе камъка от неговото място.“ Мислех, че временно изпълняващият Дете на Светлината ще вземе меча и ще го занесе на Бранд. Дори ми бе минало през ума, че този пасаж е предназначен за мен — че именно аз съм определен да измъкна оръжието от стената и да го занеса в Тол Хонет. Но явно в тази част от Мрин изобщо не е ставало дума за меча. Жената, която и да е тя, беше преместила камъка от ефеса в центъра на щита. Поул беше права. Щом като никой освен Детето на Светлината не може да докосне Сферата, значи именно то се е появило. Но защо пък в образа на жена?

Двамината стражи, които не бяха на пост сега, влязоха в залата и се упътиха колебливо към нас. Май някой ден трябва да се погрижа да се промени общото мнение, че имам отвратителен характер.

— А, елате тук — казах кратко. — Няма да ви наказвам. Не сте могли да направите нищо, за да я спрете. Кога се случи това?

— Преди около седмица, Древни — отвърна по-високият от двамата.

Колко обичайно. И колко практично. Случило се е точно в мига, когато реших да потегля за Рива.

— Това беше магия, Блажени — каза другият. — Стояхме пред вратата късно през нощта, когато срещу нас по коридора се зададе жената.

— Осъзнавахме, че става нещо странно — прибави високият, — особено когато тя пламна.

— Пламна?

— Всъщност излъчваше някакво сияние. От тялото й струеше яркосиня светлина.

Това вече ме накара да застана нащрек.

— Беше много красива жена — уточни другият страж. — Или поне щеше да е такава, ако не беше цялата синя. Тя отвори вратата към залата и влезе. Последвахме я, докато стигна трона. После вдигна ръка и каза: „Ела при мен!“ Звучеше така, сякаш вика кученцето си.