Дейвид Едингс - Гарион

— Това си е проблем на алорните — отхвърли той категорично молбата ни. — Моят проблем са мимбратите.

— Убеден съм, че ще размислите над това, когато два-три гролима ви изтръгнат сърцето, Ваша Светлост — казах рязко.

— Вие ми разказвате вълшебни приказки, Белгарат — отвърна насмешливо той. — Не съм толкова лековерен, че да повярвам на пропагандата на алорните.

— Нека аз поговоря с него, татко — предложи Поул. — Познавам арендите малко по-добре от теб.

— С радост — отстъпих аз. — Този твърдоглав скептик е на път да ме ядоса.

— Моля да извините баща ми, Ваша Светлост — обърна се меко към херцога тя. — Дипломатичността не е сред най-силните му страни.

— Не съм склонен да приема за чиста монета както неговите, така и вашите истории на ужасите, лейди Поулгара. Вашите някогашни връзки с уейсите са добре известни. Нямате причини да обичате астурианците.

— Няма да ви разказвам ужасни истории, Ваша Светлост. Само ще ви покажа какво направиха ангараките в Драсния.

— Измислици — отхвърли той предложението й с пренебрежение.

— Не, Ваша Светлост. Истина е. Говоря от позицията на графиня на Ерат, а един истински благородник не би се усъмнил в думите на равен нему по кръв. Или пък греша като мисля, че в Астурия има благородници по кръв?

— Съмнявате се в моята чест?!

— А вие не се ли усъмнихте в моята?

Той надви желанието си да спори.

— Добре, Ваша Светлост — отстъпи с неохота. — Ако ми дадете честната си дума, че това, което ми показвате, наистина се е случило, на мен не ми остава нищо друго освен да го приема.

— Много мило, Ваша Светлост — промърмори тя. — Нека се върнем назад във времето в Северна Драсния. Ето какво наистина се случи, когато Кал Торак слезе в долината.

Чух или по-скоро почувствах как се надига Волята й. Тя рязко направи странно движение пред лицето си и я освободи. Естествено, аз не виждах нищо, но пред очите на херцога се разигра отново трагедията на Драсния.

— Какво има, татко, какво става — попита малкото му момиченце, когато той изплака от ужас.

Баща й не беше способен да й отвърне. Поулгара го държа прикован на мястото му близо четвърт час. Очите му се разширяваха все повече и повече, а лицето му побледня като на мъртвец. След няколко минути започна да я моли да спре.

Но тя не престана.

Той започна да хълца, а дъщеря му невярващо впери поглед в него. Сигурен съм, че искаше да скрие очите си с ръце, но крайниците му сякаш бяха вкочанени и той не можеше да помръдне. После започна да стене. Даже изкрещя на няколко пъти, но Поул беше безмилостна. Тя го остави скован, докато не преживя целия ужас. Когато накрая го освободи, той падна от стола и остана на земята, хълцайки неудържимо.

— Какво направихте с баща ми, лоша госпожо? — попита момиченцето.

— Ще се оправи след няколко минути, скъпа — ласкаво й отвърна Поул. — Той просто имаше кошмар, това е всичко.

— Но сега е ден, а той дори не беше заспал.

— Случва се понякога и денем, Маясерана. Но ще се оправи.

На Елдалан беше нужен близо половин час, за да възвърне самообладанието си. А когато дойде на себе си, той вече беше готов да слуша.

— Няма да настоявам за лична среща между теб и мимбратския крал — казах му. — Това би предизвикало напрежение.

— Той не е крал — поправи ме Елдалан разсеяно.

— Той се мисли за такъв, но това сега не е от значение. Ние с дъщеря ми ще отидем във Во Мимбре да говорим с него. Ще уточним подробностите за примирие между вас, а аз ще уредя няколко сендари да са посредници помежду ви. Сендарите пазят неутралитет, пък са и честни хора, затова няма да има опасност от измама. Кажи на твоите хора да спрат да хабят стрелите си по мимбратите. Ще ви е нужна всяка стрела, когато се изправите срещу ангараките.

— Ще бъде, както казваш, Древни — изведнъж той стана изключително сговорчив. Определено нямаше желание Поулгара да му показва нищо друго.

Двамата с Поул продължихме към Во Мимбре, града с жълтите стени. Мимбратските поети са писали всякакви безсмислици за техния „Златен град“, но голата истина беше, че кариерите в района, откъдето идваше материалът за строеж, даваха жълт камък. Затова в цвета на стените нямаше нищо мистично или пък забележително.

След разрушението на Во Астур през 3822 г. мимбратските херцози започнаха да наричат себе си „кралете на цяла Арендия“, но това беше чиста измислица. Пълномощията на трона във Во Мимбре се простираха до края на арендския лес.