Дейвид Едингс - Гарион

Щом стана ясно, че няма начин да се противопоставим на армията, която Кал Торак хвърли срещу нас, ние се примирихме с мисълта, че сме загубили Драсния. Трябваше да извърша няколко наистина брутални неща, за да мога да спася колкото се може повече от прекрасните драсниански воини. Дори не се опитах да споря с покрусения от мъка Родар. Просто отведох него и копиеносците му на юг в равнините на Алгария. Бях сигурен, че по-късно те ще са ми нужни.

И така, в средата на лятото на 4866 г., Драсния загина. Когато отидохме там след войната, не успяхме да открием дори една-единствена неразрушена къща, а от целия народ бяха останали само няколко хиляди оцелели, които се криеха в мочурищата.

Когато всичко това приключи, Кал Торак поспря, за да прегрупира силите си. Нашата грижа беше да се опитаме да предугадим по кой път ще поеме по-нататък. Дали ще се промъкне през северните територии, за да завладее Черек, или пък ще поеме на югозапад, опитвайки се да стигне Арендия като стъпче Сендария? А може би ще поведе ордите си на юг към Алгария? Най-ужасяващата перспектива беше, като се има предвид числеността на армията му, да раздели войските на три и да поеме и в трите посоки едновременно. Подобна стратегия би ни обрекла на сигурна гибел. Чудя се как това не му хрумна на него самия.

Крал Елдриг Черекски беше възрастен мъж с побелели коси и брада. Той стоеше на прозореца и наблюдаваше пристанището на Рива, по което плющеше дъжд. Беше около две седмици след като бяхме успели да изтеглим и последните оцелели от Драсния.

— Ти го познаваш, Белгарат — каза той. — Какъв е начинът му на мислене? Какво ще предприеме по-нататък?

— Не питаш човека, който би могъл да ти отговори — каза горчиво Родар. В много отношения Родар от Драсния сега беше прекършен човек. Единствено жаждата за отмъщение го крепеше още. — Блаженият Белгарат нещо не сполучи с прогнозите си напоследък.

— Всичко свърши, Родар — каза твърдо Бранд с дълбокия си плътен глас. — Не сме тук, за да предъвкваме миналото. Трябва да решим какво ще правим занапред, а не какво е трябвало да направим миналия месец.

Фактът, че именно Бранд щеше да изпълни ролята на Детето на Светлината в това събитие , накара всички алорнски крале автоматично да му се подчинят.

— Със сигурност знаем, че най-напред ще приключи с Арендия — каза Ормик от Сендария. Ормик беше най-обикновеният наглед човек, когото някога съм срещал. Едва ли и тези, които го познават, биха го различили в тълпата. — Не означава ли това, че ще потегли на юг, щом прегрупира силите си?

— И да остави гърба си незащитен? — каза с насмешка Елдриг. — Едва ли. Мисля, че ще е пред портите на Вал Алорн още преди да е изминал и месец.

— Не очаквай от него да постъпи толкова разумно — казах му. — Случилото се в Драсния доказва това. Изобщо не трябваше да минава през горите на Надрак, но въпреки това го направи. Той не мисли като човек.

— Защо унищожи Драсния? — попита Родар със сълзи в гласа.

Свих рамене.

— Най-вероятно за разплата. Драснианците почти избиха надраките в битката през третото хилядолетие.

— Това е било преди две хиляди и петстотин години, Белгарат! — възпротиви се Родар.

— Торак има добра памет.

— Главният въпрос сега е дали ще раздели армията си или не — обади се Чо-Рам. Той точеше сабята си и звукът от триещия се в стоманата камък ме караше да настръхвам.

— Това не е в характера му — казах, — но този път не можем да сме напълно сигурни.

— Не те разбирам — каза Чо-Рам, оставяйки сабята и камъка на масата пред себе си.

— Торак не би си позволил хората му да останат извън неговия непосредствен контрол. Преди Войната на боговете ангараките бяха най-контролираният народ на света. Оттогава нещата малко се промениха обаче. Сега Торак вече има ученици и е оставил много от нещата в техни ръце. Ктучик е способен да предложи армията да се раздели, а Зедар със сигурност ще го направи.

— Торак би ли се вслушал в съветите им? — попита Поулгара.

— Не съм сигурен. Той не би харесал тази идея, но може да разбере необходимостта от такова нещо. — Хвърлих бегъл поглед през прозореца, по който плющеше дъжда. — Това е само предположение — добавих, — но не мисля, че би разделил армията си. Ако искаше да го направи, би го сторил още като слезе от планината в полетата на Драсния. Съвсем логично беше тогава да изпрати една колона на юг към Алгария, но той не постъпи така. Явно може да разсъждава само еднопосочно. Така правят вманиачените хора, а явно и вманиачените богове. Просто не мисля, че ще раздели силите си. Накъдето и да тръгне, ще води всичките си хора със себе си. Той не идва тук да печели битки, а да руши. За това обаче са нужни много воини.