Дейвид Едингс - Гарион

— А ние с Поул тръгваме към Нийсия. Ще видим как са се развили нещата тук като се върнем.

Два дни по-късно вече бяхме в Стис Тор, много преди писмото на нийсийския посланик. Затова се наложи да почакаме преди да ни съпроводят до тронната зала на Селмисра. Реакцията на Жената-змия към нашето съобщение беше лишена от всякаква емоция.

— Защо трябва да се замесвам във вашата война с ангараките? — попита тя, едва откъсвайки за миг очи от огледалото.

— Това не е само наша война, Селмисра — каза й Поул. — Тя засяга всички нас.

— Не и мен. Една от моите предшественички изпита на гърба си колко глупаво е да се намесва в личната вражда между алорни и ангараки. Нямам намерение да правя същата грешка. Нийсия ще остане неутрална.

— Това не е възможно, Селмисра — казах й. — Армията на Урвон ще цъфне всеки момент на южната ти граница, а Нийсия стои между него и Толнедра.

— Е, и?

— Той ще прегази страната ти.

Тя сви рамене.

— Няма да направя нищо, за да му преча, и той няма да има причина да извърши в Нийсия това, което стори в Драсния.

— О, напротив — оспори Поул. — Нали си спомняш, че Иса участваше във Войната на боговете? Торак е злопаметен и таи в себе си огромна ненавист. Армията на Урвон няма просто да мине оттук. Тя ще срине Нийсия със земята и едва тогава ще продължи. Ти си жрицата на Иса, затова Урвон ще положи специални усилия да те намери, та да могат гролимите да ти изтръгнат сърцето.

Безцветните очи на Селмисра светнаха тревожно.

— Няма да го стори, ако не му окажа съпротива.

— Това си е твоето сърце, ти решаваш — отвърна със смразяващо безразличие Поул.

— Твоя работа е какво ще правиш, Селмисра — довърших аз. — Ние те предупредихме какво се готви. Ти ще решиш как ще се справиш. Ако ти хрумне да се биеш, свържи се с Ран Борун. За него ще е добре Урвон да е далеч от южната му граница, затова може да ти услужи с няколко легиона.

— Ще го направи ли?

— Няма да ти навреди да попиташ. А сега ни извини, ние с дъщеря ми имаме работа в Марагор.

Това май щеше да бъде чиста загуба на време. Двамата с Поул отлетяхме към Мар Амон, надявайки се, че новините за нашествието на Торак ще извадят Мара поне за малко от постоянната му скръб. Съмнявам се обаче, че Плачещият бог изобщо ни чу. Той отказваше да слуша, а неговите вопли продължаваха да огласят планините, обграждащи на селения с демони Марагор.

Накрая се отказахме и продължихме към Пролгу, за да говорим с Горим.

— Той почти ще прегази Улголанд, за да стигне Арендия, Свети — казах на стареца след като с Поул му обяснихме положението. — Знаем, че хората ти са много религиозни и сигурно ще са против да се пролива кръв, но това е необикновена ситуация.

— Ще се посъветвам със Светия УЛ — обеща той. — Обстоятелствата може би ще го подтикнат да забрави своето отвращение към насилието.

— Това изцяло зависи от него, Горим — усмихнах се едва-едва. — Изобщо нямам намерение да казвам на УЛ как да постъпва. Ще ви държим в течение какво става. Ако решите да стоите настрана, ще ви предупредим кога да засипете входовете на пещерите си.

— Благодарен съм ти, Древни.

После двамата с Поул отново минахме през пещерите и излязохме сред развалините на Пролгу.

— А сега накъде? — попита тя.

Размислих за миг.

— Така и така сме близко, защо не прелетим да видим докъде е стигнал Торак преди да се върнем в Рива? Искам да разбера също колко голяма е тази негова армия.

— Както кажеш, татко — винаги малко се изнервям, когато Поул се съгласи с мен без никакви спорове.

Над Алгария беше облачно, но поне не валеше. И представа нямате колко трудно се лети с мокра перушина, пък и аз никога не съм се чувствал удобно като паток. Патиците сигурно не са по-глупави от останалите птици, но изглеждат толкова нелепо.

Белтира беше казал, че Торак е стигнал езерото Атун в Северна Алгария. Това обаче беше преди седмица и той се беше добрал доста по̀ на юг. Беше прекосил река Алдур над Алдурфорд и сега армията му се разгръщаше в равнинната Централна Алгария. Никак не беше трудно да я забележим, защото беше многочислена.

Не се придвижваха много бързо. С Поул видяхме няколко схватки долу. Както каза Белтира, конницата на алгарите отхапваше парчета от фланговете на огромната армия, а атаките им не бяха просто задявка с воините на Торак. Алгарите бяха най-добрите ездачи в света, а търпеливото разплождане и селекциониране през вековете беше дало като резултат изключителни коне. Освен малорианци, в армията на Торак имаше мурги, надраки, тули и те отнасяха на гърба си атаките на алгарите. Доколкото успях да видя, нямаха особена подготовка. Алгарите бяха много по-бързи от тях. Централна Алгария е хълмиста и има множество възвишения и обрасли клисури, които служеха за укритие на конниците. В повечето случаи ангараките не ги забелязваха, докато не станеше твърде късно. Армията на Торак бавно се придвижваше на юг и оставяше след себе си диря от свои мъртви бойци. Това не означаваше нищо за Кал Торак, но изглежда тревожеше генералите му. Те не се придвижваха много бързо и имаше цели взводове разузнавачи напред и отстрани по фланговете. Както успях да зърна, разузнавачите не осигуряваха много информация на генералите. Като всички конници по света, освен пиките и сабите алгарите носеха още къси лъкове. Те нямаха обхвата на астурианските дълги лъкове, но пък и ездач върху бърз кон едва ли се нуждае от такъв обхват. За сметка на това той може да се доближи достатъчно, за да улучи целта. Затова малцина от разузнавачите на ангараките се връщаха с доклад.