Дейвид Едингс - Гарион

Сигурно на всеки някога се е случвало да прекосява мочурищата. Няма как да се разминете с това, ако отивате към Боктор откъм западната страна. За тези обаче, на които не им се е случвало, съм длъжен да кажа, че това е едно огромно тресавище между коритата на реките Мрин и Алдур. Там маларията, тръстиките и жилавите върбови храст , потопили върхове в тинята, са в изобилие. Реките, които напояват това блато, са знак, че водата му не е застояла, но техните притоци са толкова лениви, че не се различават много от блатните води. Най-сигурният начин да минеш с лодка през блатата е да я придвижваш с дълъг прът. Гребането не е подходящо, защото някои от проходите между тръстиките са толкова тесни, че няма простор за греблата. Не обичам да направлявам лодка с прът, но в тресавището човек няма голям избор.

— Май трябваше да наемем кола от някой търговец в Боктор — казах мрачно една дъждовна утрин. — Досега да сме на половината път до Дарин.

— Много е късно вече да се връщаме обратно, татко — каза Поул. — Просто продължавай да оттласкваш лодката.

По едно време наоколо започнаха да се мяркат различни блатни животинки, а после за моя най-голяма изненада, когато отминахме един бент по канала, пред нас се изпречи къща! Тя по-скоро приличаше на колиба, построена от поставени под наклон трупи и покрита с тръстиков покрив. Стоеше насред горичка плачещи върби върху малък остров, извисил се над безкрайната водна шир.

Когато съвсем приближих лодката до островчето, едно от блатните животинчета заплува напред, скочи на калния бряг и шльопна точно на прага на къщата. Вратата се отвори, една жена застана на прага и мрачно се взря в дъждовната пелена пред себе си.

— Добре дошли в дома на Вордай — посрещна ни тя, но гласът й не звучеше приветливо.

— Малко сме изненадани, че някой живее в място като това — провикнах се.

— За това си има причини — отговори тя. — Влезте вътре, поне докато спре дъждът.

Получавал съм и по-любезни покани през живота си, но нещо ми подсказа, че трябва да приема тази, независимо от тона, с който беше отправена.

Избутах лодката до брега и двамата с Поул слязохме на кишавата земя.

— Значи ти си Вордай — обърна се Поул към жената на прага на колибата.

— А ти пък трябва да си Поулгара — отвърна тя.

— Май не схващам за какво става дума — намесих се аз.

— Ние се познаваме по име, татко — каза Поул. — На Вордай още й казват Вещицата от блатата. Тя е в изгнание и за нея блатата са единственото безопасно място в Драсния.

— Сигурно защото пъновете тук са толкова мокри, че от тях не може да се получи никаква свястна клада, на която да ме изгорят — каза с горчивина обитателката на хижата. — Елате вътре да се скриете от дъжда.

Вещицата от блатата беше стара жена, но по лицето й още личаха следите на отминала безмерна хубост. Сега обаче върху него беше останала само дълбока горчивина. Съдбата не е била ласкава към вещицата Вордай.

Никой, който се е застоял по-дълго в Драсния, не е пропуснал историите за Вещицата от блатата. Винаги съм бил убеден, че това са просто приказки и вероятно повечето от тях са точно това. Тя най-вероятно не беше вещица и, сигурен съм, никога не беше стигала дотам да подмамва непредпазливи пътници в смъртоносните блата. Конкретни случки от нейното минало показваха, че тя изобщо не се интересува от човешкия род.

Отвътре колибата й беше педантично подредена. Таванът бе нисък и обкован с греди, а дървеният под беше изстърган до бяло. Над огнището висеше гърне, в една ваза бяха натопени диви цветя, а на прозорците имаше перденца.

Вордай беше облечена в обикновена кафява рокля и леко накуцваше. Изглеждаше уморена и преживяла трудни моменти.

— Значи това е известният Белгарат — каза тя, докато вземаше прогизналите ни дрехи и ги провесваше близо до огъня.

— Май си разочарована, а? — попита Поул.

— Не — отвърна Вордай, — не съвсем. Той е точно такъв, какъвто очаквах. — Тя посочи масата. — Заповядайте, мисля, че в гърнето има достатъчно храна за всички.

— Знаела си, че идваме, нали, Вордай? — досети се Поул.

— Естествено. Нали съм вещица все пак.

Едно от блатните животинчета пробяга през отворената врата, изправи се на късите си задни крачета и издаде странен чуруликащ звук.

— Да — отговори му Вордай, — знам.

— Значи е истина — загадъчно каза Поул с очи, вперени в животинчето.

— Много необикновени неща са истина, Поулгара — отвърна Вордай.

— Не бива да си правиш експерименти с тях, нали знаеш.