Дейвид Едингс - Гарион

— Май сте я загазили — заключи той, когато се пребори със снежната вихрушка и дойде при нас. — Не усетихте ли, че се задава виелица?

Свих рамене.

— Мислехме, че ще можем да се справим.

— Не и в тези планини. Накъде сте поели?

— Към Драсния.

— Няма да успеете. Късно сте тръгнали. Май ще трябва да презимувате тук.

— Невъзможно — отсече Поулгара.

— Познавам тези планини, момиче. Чак до пролетта няма да можете да се доберете там, за където сте тръгнали.

Той ни хвърли бегъл поглед и въздъхна.

— Страхувам се, че нямате избор, ами по-добре елате с мен. — Не изглеждаше никак въодушевен от тази перспектива.

— Къде отиваме? — попитах го.

— Зимувам в една пещера на миля оттук. Е, не е точно пещера, но пък е по-добро от това, което имате тук. Мисля, че ще мога да ви подслоня за зимата. Поне ще има с кого да си говоря. Магарето ми е много добър слушател, но не ми отговаря често, когато му говоря.

(Обзалагам се, че Гарион и Силк си спомнят много добре този приятел. Натъкнахме се на него в същите планини на път за Ктол Мишрак.)

Никога не ни каза името си. Сигурно някога е имал име, но е напълно възможно да го е забравил. Той приказваше много през тази зима, която ни се стори безкрайна, но в думите му нямаше нищо съществено. Доколкото схванах, животът му беше преминал в търсене на злато по тези планини, но ми се стори, че всъщност не го издирва толкова упорито. На него просто му харесваше да живее в планината.

Не съм срещал друг, който като този мъж да успее да прецени толкова много неща с един-единствен поглед. Още от самото начало разбра, че ние с Поул не сме като другите хора, ала дори и да е имал някакво мнение по въпроса, го запази за себе си.

Аз го харесах, а мисля, че той се понрави и на Поулгара. Тя обаче никак не беше доволна, че той държи магарето си и нашите коне в същата пещера, където живеехме. Те често спореха по този въпрос през онази зима, доколкото си спомням.

Както и предсказа нашият домакин, снежната виелица продължи да навява откъм Мориндланд и преспите ставаха все по-високи. Двамата с него ловувахме, но накрая взе да ми омръзва от неизменното сърнешко месо. Поул е добра готвачка, но дори и нейните рецепти взеха да се изчерпват още преди края на зимата.

Правех се, че не го забелязвам, но въпреки неприязънта на Поул към този малък звяр, магарето взе да се привързва към нея. Любовта му се изразяваше в това да я блъска с глава, когато тя най-малко очакваше. Изглежда мислеше, че е много забавно да я изненадва по този начин.

Когато вече ни се струваше, че зимата ще продължи вечно, една сутрин старецът излезе пред пещерата и взе да души въздуха.

— Май най-сетне си отива — каза той. — Откъм Драсния ще задуха топъл вятър още преди да е дошла нощта. Ще разтопи снега много бързо. След няколко дни реката ще прелее коритото, но до края на седмицата ще можете да тръгнете на път. Беше ми приятно с вас, но дойде време да се разделим.

— Ти накъде ще тръгнеш, когато се оправи времето? — попита го Поул.

Той се почеса по главата.

— Още не съм решил — отвърна. — Вероятно на юг, а може и обратно към Мориндланд. Най-добре ще е да видя накъде духа вятърът като му дойде времето. А най-добре е да оставя магарето само да реши. Всъщност това няма голямо значение за мен, щом ще остана в планините.

Прогнозата за времето се оказа много точна. Към края на седмицата двамата с Поул се сбогувахме с него и потеглихме. Под дърветата още имаше купчини сняг, но пътеките се виждаха ясно. След около четири дни стигнахме границата на Драсния, а седмица по-късно бяхме в Боктор.

Заразата, за която споменах, вече не върлуваше из Западна Драсния, но нейни жертви бяха станали бащата на Родар и майката на Силк. Кралят беше починал, ала майката на Силк — не. Болестта я беше обезобразила, но милостиво й беше отнела и зрението, така че не можеше да види в огледалото ужасяващото си лице. Силк и баща му обаче виждаха, но нито с дума не позволиха тя да разбере какво се беше случило.

Двамата с Поул останахме в Боктор за коронацията на Родар. После купих лодка, за да отплуваме надолу през мочурищата по река Мрин. Не харесвам блатата. Но пък по Великия северен път по това време на годината имаше много пътници, за да можем спокойно да се движим по него.

Зимите може и да са ужасни, но има дни през пролетта, които са още по-лоши. Особено пък в мочурищата. В деня, когато двамата с Поул напуснахме Боктор, започна да вали и продължи така цяла седмица. Започнах да се чудя дали не е имало ново слънчево затъмнение, което да промени времето.