Дейвид Едингс - Гарион

— Полана току-що го каза — двайсет кюлчета.

— Пет — отсякох аз.

— Нито грам под петнайсет.

— Абсурд! — отвърнах язвително. — За петнайсет мога да купя кръчмата и цялата паплач в нея. Слез на земята, приятелю. Тя е само една жена, все пак.

Пазарихме се така близо час, а от време на време погледът на Поул ставаше твърд като кремък. Най-накрая спряхме на дванайсет. После всеки от нас си плю на дланта, стиснахме ръце и сделката беше сключена. Аз се изправих на крака.

— Е, момиче — казах на дъщеря си, — хайде да потегляме за Драсния.

— Трябва да си прибера някои неща — отговори тя, придърпвайки нейния дял от златото.

— Остави ги тук.

— За нищо на света, старче. Ти купи мен , но не можеш да се разпореждаш с моята собственост. До дома на Галак е съвсем близо. Няма да се бавя много.

Тя се обърна и наперено излезе от кръчмата, а всички погледи бяха вперени в нея.

— Жена с характер, нали? — отбелязах меко.

— Така си е — съгласи се Галак. — Да си кажа право, приятелю, олекна ми, че се отървавам от нея. Ти познаваш бъдещия си крал по-добре от мен, но няма да е зле да подбереш друг подарък. Благодарността му може да се стопи след няколко седмици с Полана.

— Всичко ще е наред, Галак. За мен беше удоволствие да работя с теб. — Прибрах си олекналите дисаги и излязох на улицата.

Очите на Поулгара бяха като стоманени ками, когато дойде отново пред кръчмата.

— Твоето изпълнение вътре не ме очарова много, старче — каза. — Ти се държа извънредно обидно.

— Мисля, че се представих чудесно. Ще ти върнеш ли моето злато?

— И дума да не става, татко. Това злато вече е мое .

Въздъхнах покрусено.

— Е, добре, Поул — предадох се, — щом смяташ, че така е редно. Хайде да намерим някоя конюшня, да купим коне и да тръгваме.

Когато излязохме от Яр Надрак, двамата с Поул можехме вече да говорим свободно.

— Намери ли хората, които търсеше? — попитах.

— Естествено — отговори тя. — Нямаше да те извикам, ако не бях успяла.

— Кои са те?

— Единият е самият Дроста лек Тун.

— Надракският крал? — Това наистина си беше изненада.

Тя кимна с глава.

— Дроста е много сложна личност и би направил всичко, за да се отърве от влиянието на гролимите. Иска да изгради светско общество. Той е непочтен и няма никакви принципи, но желае само най-доброто за кралството си.

— Кои са останалите?

— Един момък на име Ярблек. Наследник е на човек, когото си познавал.

— Да не би на Раблек?

— Разбира се. Нищо не е случайно, татко.

— Толкова съм уморен от това — казах с недоволна гримаса.

— Мислех, че вече си свикнал. Ярблек е делови човек, но е толкова безскрупулен, че вече му е излязло име. Смятам, че като му дойде времето ще ни бъде от полза — на съответната цена, разбира се. Ти имаш още от това злато, нали, татко?

Вървяхме по Северния път на керваните на запад към границата с Драсния. Беше есен и листата на трепетликите и брезите бяха позлатени. Това винаги изглежда прекрасно, но носи в себе си и предчувствие за зима, а на нас все още ни предстоеше да минаваме през планините около Яр Гурак.

Двамата с Поул бързахме, колкото можем, но когато стигнахме планините, късметът ни изневери. Ранен мразовит повей се спусна откъм Мориндланд и ни затрупа под метър и половина снежни преспи. Сковах набързо груб заслон от борови трупи и ние се скрихме от виелицата, която вилня три дни. След това отново продължихме по пътя си. Придвижването ставаше много бавно и характерът на Поул взе да си показва рогата по пладне на втория ден.

— Това е нелепо, татко! — сопна се тя. — Много добре знаеш, че има и други начини да стигнем там, накъдето сме тръгнали.

Поклатих глава.

— Тук сме на територията на ангараките, Поул, а това означава присъствие на гролими. Нека не вдигаме шум, щом не ни се налага. Ако времето се задържи такова, ще преминем без много проблеми.

Но, както и трябваше да се очаква, времето не остана меко. Друга виелица ни застигна, точно когато бяхме на хребета и се наложи да сковавам нов заслон. Трябва да е било по обед на следващия ден, когато при нас се яви посетител. Бурята свиреше около импровизираното ни скривалище, а снегът беше толкова гъст, та не виждахме по-далече от носовете си. Тогава дочухме глас, идващ от бялата пелена.

— Здравейте вие там, в лагера. Идвам към вас, затова не се вълнувайте.

Изглеждаше много възрастен мъж, сух и жилав, а сплъстената му бяла коса приличаше на снега, който покриваше всичко наоколо. Беше увит до ушите с кожи, а лицето му беше длъгнесто, с обветрена кожа и дълбоки бръчки. Очите му обаче не бяха на възрастен човек.