Нещата се развиваха много бързо и събитията се трупаха едно след друго, накъдето и да се обърнех. Запазвайки присъствие на духа, аз продължавах да отчитам времето до възмъжаването на Геран и неговата женитба. Понякога губех търпение и бездейното очакване ме влудяваше. Тогава, без да има наистина някаква нужда от това, отръсквах праха от скитническия си костюм и тръгвах да пътувам.
Първата ми спирка беше в Анат, естествено. Геран беше на около дванайсет и растеше като тръстика. Косата му бе станала още по-тъмна, а гласът му мутираше — понякога ставаше топъл баритон, а друг път пискаше и дращеше. Често това ми напомняше за младо петле, което се учи да кукурига.
— Вече забелязва ли момичетата? — попитах Поул, когато успях да я придърпам на четири очи в един ъгъл.
— Дай му време, татко — отговори тя. — Илдера е едва на девет години, нека не прибързваме.
— Илдера?
— Момичето, което той ще вземе за жена.
— Не ми звучи като сендарско име.
— Не е. Илдера е дъщеря на Водача на клановете в Алгария. Пасищата им са точно отвъд границата.
Аз се начумерих.
— Сигурна ли си, Поул? Винаги съм си мислел, че майката на Пратеника ще е сендарка.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Не знам. Нали трябва да се роди тук, в Сендария. Сигурно затова съм стигнал до заключението, че майка му ще е сендарка.
— Просто трябваше да ме попиташ, татко. Още преди шест поколения можех да ти кажа, че ще е алгарка.
— Убедена ли си, че е точно тя?
— Разбира се, че съм убедена.
— Казала ли си това на Геран?
— Обикновено не го правя, татко. Трябваше да си го разбрал досега. Ако вземеш да нареждаш на хората за кого трябва да се оженят, почват да се инатят като магаре на мост.
— Пратеника трябва да знае за кого ще се ожени.
— Докато не съм готова да му го кажа, той няма да знае.
— Поул, това е записано в Съглашението от Во Мимбре. Там черно на бяло се казва, че той ще се ожени за толнедранска принцеса.
— Това нищо няма да означава за него, татко.
— И как смяташ да го запазиш в тайна?
— Просто няма да го науча да чете.
— Невъзможно е да постъпиш така! Той трябва да може да чете! Как ще знае какво да прави, ако не може да прочете Мрин?
— Ще има време после да се научи да чете, старче. Аз започнах да уча едва когато Белдаран се омъжи, не помниш ли? Ако той е човекът, когото очакваме да се появи, няма да има никакви трудности с наваксването.
Имах резерви по този въпрос, но нищо не казах.
— Какво си съобщила на Геран? — попитах.
— Не много. Младите хора са склонни да дрънкат, когато са развълнувани. Предпочитам хората от Анат да не знаят, че между тях има кралска особа. Дарал знае, разбира се, но той умее да си държи езика зад зъбите.
— Къде е момчето тази сутрин?
— На кариерата с баща си — учи занаят.
— Работата в кариерата е опасна, Поул — възразих.
— Всичко ще бъде наред, татко. Дарал има грижата за това.
— Мисля и аз да отскоча дотам.
— Защо?
— Да попитам дали Дарал ще даде почивка на наследника си.
— Това пък за какво ти е?
— За да отидем с момчето на риболов.
— Да не се каниш да го замъкнеш някъде, където сте сами, и да му наговориш неща, които не би трябвало да знае?
— Нямам намерение да правя подобно нещо.
— Тогава защо ще ходите на риболов?
— За да ловим риба, Поул. Нали затова хората ходят на риболов?
Тя изви многозначително очи към небето.
— Мъже! — пророни само.
Двамата с Геран изкарахме прекрасен следобед край планинския поток, който се спускаше стремглаво към малкото езерце, за което споменах преди. Нямахме много време за разговори, защото рибата кълвеше и цялото ни внимание беше погълнато от това.
На следващата сутрин се сбогувах с всички и заминах за Ерат. Исках да хвърля един поглед на Дюрник. Знаех, че той е Човека с два живота, но до момента нямах представа какво точно означава това, нито пък доколко съществена ще е ролята му в нашия живот. Сега, разбира се, той е мой зет и най-новият ученик на Учителя.
Не е ли странно как се обърнаха нещата?
Дюрник беше с около година по-млад от Геран, но вече бе много як. Беше наследник на ковач на име Барл, а да работиш на наковалнята е един от най-бързите начини да натрупаш мускули.
Вече си личеше, че Дюрник е много сериозен младеж и се очертаваше да се превърне в типичен сендар — умерен, работлив и със здрав морал. Съмнявам се през целия му живот да му е минавала поне една нечиста или похотлива мисъл.
Счупих една катарама на багажа си — съвсем неволно, разбира се — и спрях в ковачницата на Барл да я поправя. Барл подковаваше един кон, затова Дюрник поправи катарамата. Двамата поговорихме малко, а после продължих по пътя си.
Читать дальше